Пред сградата на Министерския съвет имаше огромна тълпа. Беше много шумно, всички коментираха и ръкомахаха. Залепих се и аз и веднага всичко стана ясно. Хората искаха да кажат нещо важно на министър-председателя. Лично на него. И бяха напълно сигурни, че той не ги знае тези неща.

- Трябва - обясниха ми на опашката - да предупредим премиера навреме. А не после, когато разхайтените журналисти започнат да го подпитват и да му се хилят, а той да отговаря, че не знае.

- Това е несериозно - рекох, - той е министър-председател. И знае всичко. Сам го е казвал поне сто пъти.

- Не! Не е така! - масово се опъна опашката на тротоара пред правителството. - Човекът денонощно е зает да работи, да ни прави щастливи. Ма той физически няма възможност да знае всичко!

Нищо не отговорих. Глас народен - глас божий.

- Откъде сте? - попитах.

- От цяла България. Ние сме длъжни да сме тука!

- Че какво толкова ви задължава!

- Премиерът е човек, който работи денонощно. Трябва да му помагаме.

- Защо?

- За да сме щастливи.

- Сега не сте ли щастливи?

- Щастливи сме. Но искаме още!

- Хубава работа!

- Ти не искаш ли?

- Все ми е тая!

- Не те интересува дали си щастлив или не!

- Хич даже! Добре си ми е така. Какво толкова ще му кажете на премиера, че нещо все не схващам защо дремете тука?

- Този път всичко ще му кажем.

- Да е подготвен човекът, управлението на държавата не са шега работа.

- Той например не знае, че непрекъснато вдигат цените разни спекуланти и изедници!

- Не знае, че когато вали, реките преливат, стават наводнения.

- Никой не му е казал, че трябва да напомня всеки ден на подчинените си да не крадат, да не лъжат и да бъркат в кацата с меда.

- Ще го предупредим и за министрите му! Някои от тях за нищо не стават, а новите мязат на палачинки, толкова са изразителни!

Всички това ми се видя направо несериозно. И си го казах на глас:

- Това е несериозно! Ако премиерът на държавата не знае за министрите си, ако той не е информиран, то тази държава плува по течението в лодка без гребла!

Никакво разбиране! Промуших се най-отпред, до самите врати.

- Искаме - казаха от първите редици на охраната - да се срещнем с премиера, да му кажем важни неща.

Охраната строго и любезно отговори:

- Искате, ама няма! Премиерът е зает човек!

- Може и да не е сега и веднага! - рекоха молителите. - Може и след десет дни да е, но трябва да го предупредим! Ще чакаме колкото трябва!

Охраната погледна някакви папки и после строго, но любезно рече:

- Премиерът е зает. Има ангажимент към едни хора, които са изгубили кучето си на излет в гората, заедно ще го търсят. После има друга важна работа. Обещал е да покаже как се сменят керемидите на един наш поддръжник - той така си сменя и министрите, като керемиди. Премиерът е поел ангажимент лично да направи покрива. За да даде пример на всички пишман майстори как се редят керемиди и да предупреди мудно действащите министри.

Охраната продължи да изрежда важните работи от програмата на премиера, тълпата слушаше с разбиране колко е зает министър-председателят с важни за хората и държавата дела.

- Ще чакаме - рече тълпата. - Няма да го оставим така нашия премиер!

- Правилно - рекох. - Но вземете да му кажете нещо, което за него може да е ежедневие, но за нас е важно. Че никой друг на този свят не ни занимава със себе си толкова, колкото премиерът. Да ни остави малко на мира, да дишнем, да поспим спокойно, а не да се мятаме нощем в леглото и да се чудим - какво още ще измисли.

Онези се умълчаха.

- Да не забравите - рекох - да му кажете и най-важното!

- Кое е то?

- Кажете му и гледайте да го запомни, че точно той е премиер на тази страна. Защото утре ще се изтъпани пред някоя телевизия и ще рече, че той и това не е знаел и тогава никой не може да ни помогне...

После си тръгнах.

Мразех да клеча на опашки!