За последен път Васил Д. дойде при мен на границата между двата века. Беше напълнял неимоверно, хипертонията му бе отскочила нависоко, задъхваше се. Носеше епиграми. Пенсията не стигала, надяваше се да припечели малко. Това беше аматьорската заблуда. Малцина поети по онова време вярваха, че може да изкарат нещо с мерена реч. А които вярваха, се лъжеха. Беше се пенсионирал рано - металурзите имаха такава привилегия. Опитал бизнес, мисля че със скрап - нищо не станало. Забелязал името ми в карето на "Епоха" и ето го Васил - епиграмист. Куплетите му не ставаха. В този занаят печалното не е раздялата с музата. По-жална картина е завръщането. Когато ти си я забравил, но и тя те е забравила. И нито помниш как да я галиш, нито знаеш как да я строяваш, за да има мир и сговор и любовно щастие.

Васил "съчиняваше" стихове в гимназията и се отнасяше много сериозно към това. Беше два класа по-голям от нас и обичаше разточително и важно да съветва: какво да четем, за какво да пишем. Вярваше, че постига мъдрости, за които по-късно човек разбира, че не се постигат цял живот. После неочаквано записа индустриална химия и почна да прави кариера в "Кремиковци". От начинаещ поет изведнъж се превърна в лирически герой на тогавашната поезия.



Гледаше на живота важно и практично,



понякога говореше какво ще напише, но душата му бе другаде. Нямаше съзнанието, че се е разделил с едно поприще. Искрено вярваше, че ще намери малко време и ще навакса. Но ето, че не беше наваксал, епиграмките бяха несръчни и скучни. Това му и казах. Не повярва, по очите му личеше, че подозира някаква скрита причина. Явно се беше надявал на друго. Не му се тръгваше, сякаш очакваше този отказ да се окаже някаква шега. Настроението му се развали, на излизане опита някак да спаси положението: "Това е - рече - цял живот. Сирашка неволя".

Починал скоро след това, а аз научих след години. Започнах да си спомням тази нелепа среща, оглушителното му дишане, притеснението ми, че може столът да се строши под него. А и думите му накрая: имаха ли някакъв скрит смисъл, обясняваха ли нещо повече? И много след това си спомних за тайнствената смърт на баща му...

Имаше събор в Б. и селото бе пълно с гости. Всъщност съборът бе на другия ден, но музиката вече свиреше от следобеда, бе оживено и тържествено. С Васил се срещнахме на моста над речицата, бе с войнишките си дрехи, както винаги много бял и вече с апоплектичната червенина на бузите, която никакви лекарства и диети никога не можаха да изтрият. Стояхме облакътени на перилата, водата се завърташе в устоите на моста и помня Васил да казва, че леко му се завива свят. Разправяше за казармата и ми даваше наставления за войниклъка, но за мен това бе още далече и се отегчавах. Звънецът на селското кино отдавна звънеше и ние се спасихме в почти празния салон - вечерта преди събора в селото имаше и по-добър избор. Въртяха стар филм, "Възнаграждение за страха" с Ив Монтан, убихме два часа. Разделихме се вяло и Васил не ми каза, че са го пуснали от казармата да погребе баща си...

На сутринта заваля дъжд, под сушината край пещта с агнетата съседите коментираха тази смърт продължително, но предпазливо. От една страна, тя донякъде потвърждаваше селските слухове и подозрения. От друга - нямаше нито един сигурен факт, а само "косвени улики", както казваме днес. Отделно от това, версията бе прекалено жестока и зловеща, та нямаше как да бъде премълчавана.

Според тази версия през четиридесет и четвърта, когато българската войска се изтегляла от Югославия, трима запасняци, охрана на полковата каса, удушили ковчежника на полка и го хвърлили от скалите в каньона на някаква гранична река. Според едни - още там си разделили парите. Според други - скрили ги в някаква дупка в скалите и след войната ги прибрали. Бащата на Васил го ударил на строителство. Текезесето чука на вратата, а той вдига стопански постройки, напълнил двора. Купил ниви, някаква гора, добичета, един зъл кон го стъпкал, едва не го убил. После всичко, разбира се, му го взели. Работел в животновъдството, утихнал. С течение на времето ставал все по-затворен, ходел потиснат и гледал в земята. Но един горски го заварил да сече вършини в гората и кроткият кооператор го смазал от бой. Трябвало да го съдят, но с горския се споразумели, откупил се с пари.



Тогава и тръгнали приказките за ограбената каса



Говорело се, че двама от убийците, и те от тамошните села, починали от внезапна смърт. Лягали си здрави, а на сутринта камбаната биела. В онези години инфарктите не бяха всекидневие като днес, а за съдебна медицина не се говореше дори във филмите. Но българското село трудно преглътва подобни загадки и колкото е загадката по-непроницаема, толкова по-бързо и толкова по-нашироко я разнася мълвата. Изглежда бащата на Васил изкъсо е следял какво се случва със съучастниците му, защото в последните месеци предпочитал да нощува в кравефермата, а когато си бил в селото, вечер се навъртал на автобусната спирка да огледа пристигащите пътници. Според хипотезата, около която всички в онази дъждовна сутрин край пещта се обединиха, "едни хора" влезли в къщата посред нощ, умъртвили домакина пред жена му и я заплашили, че ако продума, същото чака и сина им. Селяните не се съмняваха, че това са синовете на онзи ковчежник - потърпели, докато пораснат достатъчно и после отмъстили за баща си.

Но защо ви разказвам това? То не е във връзка с живота на Васил Д. То е във връзка с мен самия. Същия ден баща ми ме погледна продължително и с някаква напрегната усмивка: "Ама какви синове е имал онзи човек. Какви синове... А не е имал късмет дори да разбере това..." Размисъл на глас ли беше това, или някакъв въпрос. И кой трябваше да търси отговора, не бях ли аз?

Беше кротък, но горд и много твърд човек. Насилието, дори само загатнато, го отвращаваше. Животът му беше пълен с изпитания, губеше или надвиваше, без никога да го огласява. Никога не е поискал от мен доказателство за преданост. И никога не съм му го поднесъл - такова, че макар за миг да видя на лицето му онази усмивка. Кой ми е виновен, че едва сега си спомням за нея?