Кво да си кривя душата - и аз като всеки среден българин от време на време залагам капанче на късмета. И онзи ден капанът взе, че щракна. Тая хитра гадинка, късметът, се хвана!

- Ела тука, сине майчин - рекох му, - къде ми се губиш вече има-няма тридесет и пет години?

Късметът се усука в капана.

- Пусни ме - рече, - за какво съм ти!

- Как за какво - отвърнах, - ти си моят късмет! Сега вече всичко в тоя живот ще ми тръгне по ноти!

- Щом толкова си сигурен - сви рамене късметът. - Да не кажеш после, че не съм те предупредил!

Измъкнах късмета и хукнах да се похваля на жената.

- Ау - писна тя. - Какъв мърсол пак си довлякъл вкъщи!

- Не е мърсол - отвърнах гордо, - това е моят късмет! Нашият късмет! Най-после го хванах!

- Всичката ти работа такава - критично отбеляза жената и тръгна към кухнята. - На хората късметите им мекички, загладени, ваксинирани, дресирани - само щракнеш с пръсти и кацват на рамото, а твоя късмет да те е срам да се покажеш с него на улицата!

Женска работа - ти й носиш нещо вкъщи да я зарадваш, тя му търси скритите дефекти. Мушнах късмета в горното джобче - да се вижда - и излязох на въздух. Веднага насреща първият полупознат. В нашия микрорайон всички сме полупознати, познаваме се по физиономия - не че много се харесваме, просто предпазна мярка срещу приходящи взломаджии.

- Комшу, това да не би да ти е късметче?

- Аха - рекох гордо. - Ето, това най-после е моят късмет!

- Много слабичък, бе - отбеляза полупознатият. - Да не му стане нещо! Застрахова ли го при Швондера?

- Не съм - рекох.

- Е, значи със сигурност ще му се случи нещо - каза полупознатият. - Я на него, я на тебе...

- Едното му ухо вече го няма - рече милозлива женица с вид на кучелюб доброволец. - Милото то, на какво са го направили!

Събра се тълпа.

- Не ви е срам - рече тълпата. - Така безотговорно да се държите с късмета си! Заради такива като вас Европа с пръст ни сочи! И ще влезем в Шенген през кривия макарон!

- Ние веднъж да се проврем вътре, пък може и през макарона - опитах се да се пошегувам, но тълпата ме притисна здраво.

- Не се майтапете с националните приоритети - каза ми строго тя. - Това, че сте гепили за шлифера някакъв пършив късмет, не означава, че може да се гаврите с всичко мило нам и родно! Всъщност вие откъде го имате?

- Хванах си го вкъщи - обясних. - Бъркаше ми в хладилника.

- Да не е чужд късмет? Говори ли български?

- Ду ю ду - рече подло късметът. - Ни хао!

- Сигурно е правен в Китай - предположих, но не ми повярваха.

- Полиция! - писна доброволният кучелюб.

Когато на човек наистина му трябват, никакви ги няма, когато е за глупости - патрулките вървят две по две.

- Документите за късмета - рече строго полицаят. - Фактура, касов бон, голям и малък талон, данъчна декларация.

- Това си е моят късмет! Разхождам си го - да глътне малко чист въздух!

- Без каишка и намордник - отбеляза полицаят. - И без документи за собственост. С всичките си крака сте вътре! Как ще докажете, че това тук е ваше?

- Защо аз да доказвам - заинатих се, - вие трябва да докажете, че не е мое!

- По новия закон е обратното - захили се полицаят. - Онзи ден по телевизията и министърът рече, че всеки сам трябва да доказва невинността си - значи всички тука за мен вече сте виновни до доказване на противното!

Тълпата моментално се изпари - предполагам, за да си търси доказателствата за невинност.

- Един акъл от мен - рече полицаят. - Разкарай го това, да ти е мирна главата! И си потърси другаде късмета. От българските късмети никой нищо добро не е видял...

Пуснах късмета си в тревата, той се поотръска и рече:

- Аз кво ти казах!

- Аре, видерзен - отвърнах му презрително на курортния си немски.

- Така те искам - захили се късметът насреща. - Май ще стане човек от тебе!

Сигурно. С малко късмет...