|
| Тигрите на "После" - без дефицит. |
Гравитирах в периферията на бунта, защото бях с колело и дъщеря ми (5) на седалката отзад. Докато гражданите скандираха "Ви-то-ша" и "ма-фи-я", детето бе убедено, че викат "Гор-чи-во". Видях сума познати, невиждани по над 10 години - сенки от миналото, с които сме бръмчали навремето; също и журналисти, доста от тях - тръгнали от нашия вестник. Един протестиращ дефилираше съвсем сам с плакат "НИЕ СМЕ ДЪРЖАВАТА", надуваше полицейска свирка и през цялото време се самозаснимаше. Удивително - колкото пъти го помолих "извинете, бихте ли манифестирали още веднъж пред мен" - толкова пъти изпълни молбата ми. Невероятно отзивчив човек.
Ексцесии в периферията нямаше, като изключим лека блъсканица (без жените и децата). Един чичка напсува полицай и когато последният защити честта на майка си с ритник, никой не възнегодува.
След като пообиколих, подложих отблизо на гражданското си наблюдение една от пешеходните пътеки, на която се пресичаше контролирано при засилено полицейско присъствие. И тук всичко беше кротко, но за едно момче с пиърсинг решиха, че не изпълнява достатъчно стриктно полицейските разпореждания и го заблъскаха - не много силно. Един от низшите чинове използва следния израз:
- По-бързо, че шти откъсна обиците!
И моето гражданско чувство се възмути.
Нататък в диалога спестявам повторенията на някои полицейски реплики - част от фразите се повтаряха по десет и повече пъти, като в досаден скеч.
- Извинете, господине, какво имате предвид, като казвате, че ще късате обици? - попитах униформения.
- Не ми викай господин бе, ей!
- А как да ви наричам? Едва ли бихте приели квалификации като "тиква" или "невъзпитан човек". Защо искате да късате обици?
- Недей философства!
- Откъде накъде, аз съм философ! Не съм разгадал тайните на битието, но си имам сравнително философски разбирания.
- Ти ако имаш акъл, няма да доведеш тука детето!
- Разчитам на вашия, да го наречем, разум. Не бъдете агресивен.
- Ти знаеш ли кво е агресия бе, ей!
- Знам, защото са ме малтретирали такива като вас!
Това последното го казах повече за патос, но технически погледнато не е лъжа - отбил съм военния си дълг в пожарната, която е част от МВР, и там съм участвал пасивно в умерени извращения. Също така последните 15-20 години най-редовно и подробно ме тарашат полицаи на обществени места, защото ме намират подозрителен. Никога нищо не са намирали, но продължават упорито да изследват интимни кътчета от моя свят като розовите ми чорапки или вътрешността на моята кубинка-ключодържател.
В хода на беседата честно разкрих факти от живота и схващанията си; единственото, което поисках, бе името на полицая с идеите за мъжките обици. Той упорито криеше самоличността си. Потърсих съдействие от достолепен подполковник (сега се наричат другояче, но когато аз съм се клел и целувал българското знаме, такива пагони носеха подполковниците; след кратък спор той спря да възразява срещу званието, което му прикачих). Подполковникът отклони исканията ми, но културно. Остана почти непроницаем и не помогнаха нито комплиментите ми за интелигентното му излъчване, нито опитите ми да го въвлека в екзистенциален спор.
Другият продължаваше да фучи; бях доволен, че поне си отвлича вниманието с мен, вместо да ходи да маризи.
- Добре тогава - разкрих се напълно, вадейки журналистическа карта - позволете ми, г-н подполковник, да ви запитам в обществено качество: намирате ли за правилно да се заплашва момче с късане на обици? Не съм изтъкнат журналист като Николай Бареков, но минавам за талантлив редакционен плъх.
- Не мога да коментирам нещо, което не съм видял. А вие не спекулирайте с професията, не сте на работа.
- Работя 24 часа в денонощието, вас какво ви усъмни?
- Аз не съм си довел тук детето! - обърна внимание той.
- Аз не бих възразил, но може би уставът на МВР... Вие като професионалист можете да прецените, че тук е зона без напрежение. И точно затова е повече от излишно да се дърпаме за обиците.
През това време низшият около 20 пъти ми повтори странната си молба "да запомня хубавичко лицето му".
- Искам само името ви - обясних за пореден път. - Но защо така упорито настоявате да ви запомня, нима смятате, че сте с нещо забележителен? Това пак ми прилича на заплаха...
Помолих минувач да снима този несложен страж на порядъка и му издиктувах мейла си. Момчето каза, че ще прати снимката, но не го направи. Моделът позира извит на една страна.
- Ще си видите профила във вестника - обещах, но не изпълних. - Пушкин е обичал да го портретират в профил, защото е имал голям хубав нос. Знаете ли, че дядото на Пушкин Ибрахим Петрович Ханибал е бил черен?
МВР спря да разговаря с мен. Предадох познанието си за дядото на Пушкин на гражданското общество край мен. Обществото благодари.