Животното е минало очевидно спокойно, следата му е равномерна, вероятно дори не е усетило, че я оставя. А я е отпечатало за десетилетия и ако сега се напъвам да си припомням разни скаутски чалъми, за да предполагам някакви подробности около събитието, това е просто защото стъпките му са оставени в... бетон.

Малта все пак е остров, мястото не стига и малтийците пестят, представете си, от тротоари. Ако по местен тротоар двама души искат да вървят заедно, те трябва да го правят в колона по един. Изливат ги от цимент и не си губят времето да редят плочи. Така в дъждовните месеци въобще не ви заплашва класическата подлост на софийската община - настъпена, плочата да се обърне под вас и да ви оплиска с мръсна вода. Казват, че в по-старо време и тротоарите, както всичко тук, са били от камък. Но след зверските бомбардировки през войната нещо все пак е трябвало да се опрости. Къщите са възстановявани според традицията: с неизменните каменни блокове и с всевъзможни, също каменни художества по фасадите. Особено трогателни са каменните имитации на кладенци отпред и на фонтанчета с делфини и с амурчета. Вода на този остров не извира - отдолу е плътна скала и просто няма вододайни пластове. Но много



малтийски домове са просто умалени копия на стари римски вили



или поне някакви огрубени, по-сурови подобия на онази архитектура. От това на места силуетът на тукашните градчета просто спира дъха. Но това само на места. Извън защитените архитектурни зони обликът на острова просто... отлита. Живописните стари къщи чезнат и вместо тях ви стъписват високи, посвоему също еднотипни тежки "кооперации". Размахът не отстъпва на шемета по българското Черноморие, дори още по-лошо: тук новите постройки не растат край старите, а върху тях. И спомена го няма утре, да не говорим за сравнения.

Това аз съм го писал май вече, но искам да си представите една от тези чисти улички, слизаща към морето и скоростно сменяща декора си, където върху тротоара пред една такава "отлитаща" къща, опразнена и очевидно отдадена за разрушаване, стоят следите на отдавна преминало същество, в известен смисъл съсипало пресния цимент, а в друг - обезсмъртило и него, и себе си. Бетонът на тези тротоари е като надраскан със ситен растер, в който се събира някакъв нежен лишей - в дъждовете зеленикав, лете бледосив. По това може да се установи, че в този участък, където са осемнайсетте кучешки стъпки, плочата е стара, захабена, а от двете й страни настилката е подновявана, ясно се виждат слоевете, полагани през годините. Тук наистина става дума за (така, на око) може би към половин век.

Ако беше наблизо съученикът ми Краси Спасов, той щеше с точност да ми каже възрастта на тези следи. Работи инженер по бетоните и прекара голяма част от живота си по съдилищата като експерт при всевъзможни срутвания. Ако можех пък да докарам стария странджански трапер бай Киро, щях да науча големината на животното, теглото, при късмет - и породата.

Засега само сравнявам по спомен тези отпечатъци с лапите на непрежалимия ми Арамис - моя опърничав, но и любвеобилен далматинец, познат навремето в цялата "Младост 2". Следите са подобни, ако не и по-големи. Значи са оставени от екземпляр, едър поне колкото далматинец, дори и повече. Опитвам се да си припомня рисунки на такива кучета - грациозни и с някакво почти човешко изражение, в обществото на благородници с кадифени барети и на дами с високи накъдрени яки. Срещат се при старите майстори. Но нямам голям простор на въображението, онзи загадъчен минувач се е "разписал" на тази улица в съвсем друго време, в съвсем друг свят. Оставил е следите си нехайно, както и всеки звяр в природата, но тук се е отпечатал в различен материал, по-близък до инициалите, които трудовачетата по нашите земи оставяха върху бетона на жилищните комплекси и на язовирните стени. И ето ги - останали са тези стъпки, почти както отпечатъците на праисторическите същества, открити върху въглищни и глинести пластове или във вездесъщите варовици и възстановили с това присъствието им в историята на Земята. Спомням си колко бях поразен, че дълго преди да се намерят останки на първата птица (ако приемем, че е било птица) в живата природа, е бил изровен отпечатък от перото й Това е бил знакът й, че се завръща в книгата на еволюцията. Толкова бях смаян, че съм запомнил името й: археоптерикс. Доста невероятно при мен.

Всъщност, може би



най-интимният императив на човешкото съществувание



е точно това: как да се отпечатиш, как да оставиш знак за себе си в безкрайността. Неспокоен, че ще изчезне, човекът е извършил и велики, и чудовищни дела. Пред очите ми, от страх, че ще ги забравят, че ще се затрие творчеството им, името, богатството, иначе прилични хора извършиха глупави и недостойни дела. Прозрението, че безсмъртието е случайност, идва твърде късно и не при всеки. То носи някакъв мир в душата, но рядко - навреме. Въпросът как да улучиш бетона дълбае не едно сърце.

А ето, че незнайният малтийски пес е заковал следата си неволно и безхитростно, задълго. Не е, да кажеш, вечността, но все пак...

Но нали ви разказах за моя първи оглед на мястото: участъкът със стъпките е останал непокътнат, докато тротоарът от двете му страни е покрит с нови пластове цимент. Някой се е погрижил да се запази белегът от онова преминаване, някой е искал свидетелството за едно присъствие върху земята да не се погуби. Нечия душа е бдяла за това и дали ще продължи да бди и занапред в този обладан от разрушение и презастрояване квартал, няма кой да ни каже. А дори и да продължи - докога ще е това?

И си мисля сега, между плажа и обедната бира: какъв смисъл намираш в усилието да разчетеш следата и да градиш край нея образи и ситуации? Не ти ли е достатъчно това дори само като знак, че някой на някого е бил скъп и че годините не са били всесилни? И надяваш ли се изобщо, че на теб може да се случи това?