Странни хора се мотаят между 2 и 4 през нощта пред кабинетите в "Пирогов". Потрошени, нарязани, бити, пияни, насинени, друсани - представителна социологическа извадка. За да прередиш някого и да го убедиш, че трябва да те пусне пред себе си, трябва да виеш по-силно от него - като в тв диспут; затова веднага обърнах внимание на странен тип, който седеше ухилен на края на пейчицата и не издаваше звукови сигнали.

- Какъв е проблемът? - попитах го.

Човекът ми се ухили доволен насреща.

- Нямам! Що трябва да имам проблеми, за да седя на пейката? Аз мога да си седя тук и без да имам проблеми, и без да се оплаквам! От два дни така си прекарвам нощите - опознавам обстановката, свиквам...

- Свиквате на какво?

- На обстановката! Защото на мен в петък ще ми отрежат ухото, трябва да съм ориентиран...

- Кой ще ви реже ухото?

- Не знам на кого са платили, знам на кого му трябва ухото ми.

- На кого?

Човекът ми се захили насреща.

- Как на кого - то е ясно!

- Изобщо не ми е ясно!

- Значи не сте в час - и да ви обясня, няма да разберете...

Докато опитвах да не се обидя, през коридора стремително мина младеж, озърна се и попита:

- Кой от вас беше за ухо?

- Аз! - вдигна ръка моят човек. - Ама аз съм за петък!

- В петък имам друг ангажимент - рече младежът. - Лявото или дясното?

- Лявото - рече човекът. - Дясното ми трябва за телефона, че така съм свикнал.

Докато се озърнем, ухото вече бе в шепата на младежа.

- Дръж и тропай ей на оная врата - може и да ти го зашият - рече. - И другия път да слушаш какво ти се говори, да не отиде и дясното!

- Мерси - рече човекът, взе си ухото и задраска по вратата на хирурга.

- Пак ли уши, бе! - ядоса се докторът. - Няма ли един нормален апендицит, от три дни само уши шием тук - на шев и кройка сте ни обърнали!

- Какво става, моля ви се - полюбопитствах.

- Има обявен конкурс за обществена поръчка - рече хирургът. - И участниците убеждават членовете на комисията да си слушат внимателно телефоните. Който не слуша - тук. Вие от комисията ли сте?

- Не - рекох, - трамваят ми отряза крака, докато бързаше за депо - ей го тук, нося го в найлоновата торбичка.

- Ще почакате - каза хирургът. - Общественозначимите личности са с предимство. От тях и почтеността на техните решения зависи светлото бъдеще на държавата - и вашето също.

Седнах и послушно опитах да мисля за бъдещето. Не се получи.

Когато на човек му отрежат ухото, си е редно да почне да се замисля за своето бъдеще.

И обратното - ако никой не иска да му отреже ухото - да започне да се притеснява дали изобщо има някакво бъдеще.

Какво в днешно време е човек с две уши? Тъпа, почтена, двууха избирателна единица, от която нищо не зависи.

Бъдещето му е да ходи между ушите си и произвежда национален продукт, докато се пенсионира, и всички - като се почне от жена му и се свърши с финансовия министър - го намразят и почнат да го броят за излишно гърло в семейството и държавата.

Погледнете се в огледалото. Унизително симетрично стърчат ушите от двете страни на главата. Като дръжки на захарница, от ония, в които се бъркаше с лъжичка. Или - ако в тях има захар на бучки - може и с пръсти. Унизителна прилика, но аналогията се натрапва - и на нас всекидневно ни разбъркват захарничката я с телевизионна лъжичка, я с мръсни вестникарски пръсти.

А тъй малко трябва, за да се намали приликата със захарницата и поне външно да започнем да приличаме на богатите, известни, успели и с чисто съдебно минало строители на съвременна България!

- Ало, младежа, вие там, с поръчката за ушите, може ли за малко?