- Гладен съм! Помогнете ми! - това написах на едно парче картон.

После тръгнах към Националната банка - исках да седна отпред и да прося. Мнозина вече клечаха с шапка в ръка пред финансовото министерство, ама всички викаха, че там работят само темерути и човек няма никакъв шанс.

Пред Националната банка имаше чудовищна опашка, площадът беше окупиран, от съседните улици напираха още хора, чуваха се викове, охраната търчеше напред-назад.

Опитах се да разбутам тълпата, но ме спряха:

- Къде?

- Там - рекох, - пред банката, гладен съм!

Изхилиха ми се в очите:

- Че ние да не би да сме сити! Веднага да се махаш! Гладен бил!

Един от охранителите ме светна:

- Цялата тази опашка е с табелки като твоята: "Помогнете, гладен съм!"

- Всичките тези хора, така ли?

Охранителят ме изгледа:

- Вие, господине, за първи път ли идвате да просите?

- Аха - рекох. - Беше ме срам, ама вече не се издържа финансово това безпаричие!

- Тука, господине, има много строен ред. Ето, на тази голямата опашка са гладните, до тях - тези, които събират помощи за бедните, до тях - за болните деца, до тях - за учители, после - опашката на пенсионерите, на военните, на младите учени. Всичко е строено и подредено. Но само тези, които са на стълбите пред банката, получават парички. Оттам минава властта, вижда ги, пуска им по някой лев в шапката...

- Чакай - спрях го аз, - искаш да кажеш, че толкова много хора просят?

Охранителят поклати глава:

- Не, господине, не толкова много, а всички просят. Всеки има нужда от пари, господине, но управлението на държавата на никого не дава и стотинка. И всички са го ударили на просия. Или на кражби и далавери.

- Как мога да стигна до стълбите и аз да изкарам някой лев?

Охранителят пак ме изгледа оценително:

- Не може да стигнете. Тука има хора, които клечат от месеци и са още много далече от стълбите на Националната банка. Трябва да измислите нещо ново, нещо по-различно от другите. Тогава всички ще ви направят път.

- Хайде бе! - рекох.

- Да - каза охранителят, - хората уважават честната позиция. Това да кажеш, че си гладен - днеска не е новина. Новина е, ако кажеш, че се храниш три пъти на ден. Ама тогава нямаш място на опашката пред банката.

- Значи не! - не повярвах аз.

- Не! Нямате място напред. Дори и да сте тежко болен, на легло. Или да имате близки изпаднали в кома. Никой няма да ви пусне и сантиметър напред.

- Но това е нелепо!

- Такива са правилата! Тя, държавата, не ви обръща внимание, вие искате хората от улицата да си мили и грижовни. Няма как да стане!

- Но - не се предадох аз, - все мога да измисля нещо.

- Разбира се, господине! Държавата и управляващите са се уморили, че даже и изнервили от това, че хората говорят и искат едно и също. И много се радват, когато някой успее да каже нещо ново, да ги разсее - веднага му обръщат внимание, помагат му. Ама как да го обясниш това на гладната тълпа...

Извадих химикалката и написах нов текст на картончето ми. Охранителят звънна по телефона си, проправи път през тълпата и се изправихме пред стълбите на банката.

- Какво става? - попитаха го неговите колеги, които стояха в плътен кордон.

- Трябва ни място на стълбите! - авторитетно рече охранителят.

Седящите наоколо мигом бяха избутани.

Аз седнах спокойно на стълбите пред банката и сложих картона с надписа пред мен. Стотинките и левчетата мигом закапаха в шапката ми.

Охранителят ми смигна свойски:

- Видя ли, важно е да си по-различен! И почтен!

Не знам какво ми беше по-различното от преди.

- Моля, помогнете ми, нямам пари за пиене! - това бях написал.

Така или иначе все щях да изпия тези пари, които изкарах от просия, но щом толкова настояват да съм честен и различен - моля.

Все едно, важното е, че най-после си намерих мястото.