|
| Боян Биолчев |
- Проф. Биолчев, защо сред обществените катаклизми на българското съвремие не се появява големият социален роман?
- Раждането на писателя е въпрос на мутационен скок, то е игра на случайността. Важно е да има литература, която се чете, а за това е достатъчно само да има талант. Иначе се връщаме към социализма, който казваше: трябва да бъде описан еди-кой си исторически период. Не, не трябва да бъде "описан". Действителността не е за описване в литературата. А особено една усложнена действителност каквато е българската. Аз съм на мнение, че още дълго ще трябва да го почакаме големия социален роман. Не забравяйте, че читателите на Иван Вазов са обеднели селяни, тук-там работници и начеващи търговци. А ако днес се разходим из София, ще видим 100 сгради, в които седят коренно различни хора, които говорят на различен език, разбират света абсолютно различно и литературата просто не може да ги обхване. Това, което може да я фокусира и спаси, е това, което я е спасявало винаги в най-добрите й образци - връщането към извечните, непроменими ценности на човешкия живот: любов, омраза, завист, благородство, съчувствие. Но мен специално ме смущава голямата кариера, която маниерното прави в българското словесно изкуство. В момента изживяваме периода на нахлуването на принципно нови неща; сред пишещите има огромно съобразяване с природата на европейската и световната литература; наблюдавам по-голяма чисто оперативна начетеност. И колкото и тези тенденции да са положителни, всеки елемент на маниерност е подражание, а литературата е кристално раждане.
- Доскоро белетристичните жанрове бяха дефицит. Сега като че ли даже излизат едни гърди пред поезията.
- Количественият показател наистина е внушителен. Аз съм председател на журито на конкурса за нов български роман. Дотук са постъпили 29 романа, а чакаме още. И в конкурса за първа книга "Южна пролет" съотношението поети-белетристи е в полза на белетристите, като се увеличава броят на пишещите именно епика, романи. Но, вижте, жанрът е като човека, той се формира в движение, има възходи, има и затихващи функции. При епиката има значение и възможността за публикуване. Сега вече стана по-възможно да се издаде книга. А и телевизиите са залети от сюжетни разкази или циклични сюжетни разкази, каквото представляват сериалите. Това предполага събуждане на читателския интерес към фабулата, възраждане на интереса към човешкия разказ за нещата, който само романът може да раздвижи в по-панорамен вариант.
- Кой е героят на нашето време? Как го виждат днешните писатели?
- Въпросът за героя на времето може да има изненадващ отговор. Ако го зададем на хората, живели през I век, сигурно биха казали: "О, имахме един герой, но го разпнахме". Съвременната българска литература не успява, а и не може да наложи силен образ, тъй като живеем в едно тотално чиновническо общество. Един донос, или "сигнал", както му казват сега, има повече тежест, отколкото обективната оценка на човека. Няма хранителна среда за героичното. Днес може да има типичен образ, но герой на времето - не. Така е в целия свят. Екшъните извеждат уж герои, които се борят за някаква теза, те са приятни за гледане, но нито един интелигентен човек няма да им повярва, нито в полицията ги има тези благородни ченгета, нито извън нея. Аз например гледам с огромно удоволствие "Умирай трудно", но със здравия си разум зная, че още при първото си падане той вече е "умрял лесно". Това е дълбоко измислен герой, но му прощаваш, защото те увлича. И така се връщаме към фабулното изкуство, което сериалите доста успешно реанимират. Единственото, което ме смущава, е, че американският сериал създава стереотип на реализация, която понякога наивно се мъчи да постигне победата на доброто над лошото. Докато българският вариант на този вид изкуство като че ли се мъчи да докаже, че добри всъщност няма, че всички са лоши.
- Преодоля ли нашето преподаване на литература синдрома на "какво е искал да каже авторът"?
- Че то аз не зная какво съм искал да кажа, как ще тръгна да преподавам какво е искал да каже някой друг?! Помня навремето в училище учехме за основна мисъл и главна идея - каква е "основната мисъл" на произведението и каква е "главната идея". Е, аз до ден днешен не зная каква е разликата между едното и другото. Изобщо, изместването на тежестта на литературата като изненада и емоционален взрив в читателското съзнание е погрешно. Нали трябва с нещо да бъдеш докоснат, разтърсен, за да се връщаш към даден текст и да го помниш. Литературата е запомнено изречение, а не запомнено име на писател. А нашето образование ви кара да помните имената, да зубрите опосредствани критически текстове за автора, но не стимулира самото четене. Аз лично уча студентите си първо да не вярват, когато има само едно обяснение; после им преподавам да не вярват на ничие обяснение, а да намерят свое си такова.
- Къде изчезна колективният образ на "интелектуалците", който така щедро се спрягаше в началото на демокрацията?
- Да, за щастие се поразми този образ, който никога не съм разбирал. Понятието за груповост произтича в пряка линия от социализма. Винаги е имало интелигентни хора, но прослойка от интелектуалци, даже не прослойка, а пласт от общия интелект на нацията - не. Познавам много умни хора, с които общувам с удоволствие, защото ми разкриват света от нова страна. Срещал съм и набедени интелектуалци и съм ги избягвал, от такива нищо няма да научиш, освен че имат добра памет за цитати. По принцип интелигенцията, това са осколки от аристократичния свят - там, където той е съществувал. Интелигенцията през XIX век се развива в две направления. Едното е технологическо, защото парната машина създава огромно поле за действие точно на технологично мислещите и те започват да се оформят в среди, които създават съвременния машинен свят. А в областта на културата интелектуалният труд всъщност представлява последната и единствена работа на обеднелия аристократ, тъй като той може да продаде само натрупания си ум и образование. Интелектуалците са хора които се спасяват; те са корабокрушенци от заминалия си свят на аристокрацията. Така че българите сме доста далеч от самата природа на това понятие. Ние тепърва трябва да се доберем до някакво домашно възпитание, а до аристократическото имаме дълъг път с криволици. Голямото нещастие на България е именно ликвидирането на аристокрацията през XIV-XV в. Като погледне човек българската литература, вижда, че по времето, когато се появяват големите произведения на ранния Ренесанс, у нас има само исихасти и религиозно-тълковни текстове, но практически няма светска литература. И онова, което за съжаление има катастрофални последствия, е, че ние много дълго сме развивали поведение на по-високите слоеве на обществото, което не се опира върху рицарски модел, върху морална теза. На мястото на моралната теза и правилата за рицарско поведение се появява императивът за оцеляването, който няма нравствени изражения. Затова имаме Бай Ганьо, а не друг общопонятен за всички читателски пластове герой. Той е резултат от липсата на правила за социално поведение, на понятие за съобразяване с непозната среда; той е грубо навлизане със собственото "Аз" в пространства, в които няма "Аз", а "Ние", в които тихото слово на ума има по-голяма акустика от крясъка на тълпата.
