В сърцето на Родопа, където душата е чиста, а чувството за хумор - особено (еднакво отдалечено от британското и прабългарското), от векове до днес щъкат из камънаците и дъхавите ливади всякакви комити и кабадайлии, сладкодумци и мълчаливци, мъдреци и зевзеци.

А запаметените планински "легенди" са не само сантиментални спомени или образци на деформиран регионален шовинизъм; те са живо доказателство за това, че земята българска е хранила, храни и сега, не само хайдутизирани властници, тъпи мутри и чалгизирани гюбекчийки.

Остава например в предаваните по наследство летописи своеобразната интровертна съпротива на левочевския овчар срещу унищожаващата вековния му планински уют цивилизация. Кой знае, сигурно е измислено, ама пък наистина хубаво е измислено. Пъшка софийският автобус по стръмното от Проглед към Пампорово. Малко след разклона за Левочево спира. На детенце му се припикало, не можело повече да стиска, смилил се шофьорът. Слиза майката с детенцето, измушват се и десетина пушачи, а някакъв екологичен фундаменталист дуе гръд около тях и вика: "Дишайте с пълни гърди, такъв чист въздух никъде няма да намерите, дишайте!"

Застанал на горния край на ливадата над разклона, опрян на кривата излъскана гега, изгърбено избучен сред кротко дъвчещото стадо, овчарят шъпне в безсилен яд: "Дишайте, вашата мама софийска да йебъ, дишайте, адин воздух ни остана, и ньега Изяжте!"

Хората разказват и за строителя на чешми от Стойките. Обикалял из баирите, търсел изворче, каптирал, зидал чешмичка, чучури, циментово корито, вързано със синджир тенекиено канче. Трудът без пари, материалите купувал със собствени средства. "Дядо, подпитвали го, що си пръскаш спастрените парици бадева?" "Ние в гробесо, казвал, пари не клаваме!"

Като говорим за люде, безкористно милеещи за другите, наскоро чух още една народна мъдрост: "Катафалката няма багажник". И е точно така.

Има едно село, знам го по-добре от другите, понеже е селото на баща ми (няма да споменавам името му, да не ме подгонят за незаконна реклама), от Смолян на юг към Гръцко, което заслужава да бъде запазено в краеведските изследвания и изобщо в националната "мемоаристика".

Помня дядо ми, суров и жилав планинец, преживял жестоки трудности, но ни веднъж не издумал мръсна, лоша дума; чувал съм го да ругае, много рядко при това, само магарето, и то на турски. Но не това е важното.

Помня баба ми, неграмотна, но природно интелигентна жена, как в края на тежкия си живот, на 83-годишна възраст ("За кога?" - би възкликнал някой, несмисляващ за какво всъщност иде реч!) разлисти читанката на правнуците и се зае да учи буквите. И се научи. Сричка по сричка, изречение по изречение. Сама. Искаше да знае! Умря грамотна. Но не това е важното.

Предпочитащото да остане анонимно родопско село е уникално. Ако сте мислили досега, че не може да има българско село без кръчма и че проблемът за пълноценните социални контакти би се изострил до крайност при подобно положение на нещата, време е да коригирате убеждението си. Тук кръчма няма. А правят, апропо, най-хубавата сливова (всъщност джанкова) ракия в обозримите околности. Обаче не пият. Трезвеници са.

В селото има не една, не две - три църкви. Колко действащи, колко недействащи - няма значение. То вече и без това само все по-намаляващ брой старци се препъват из стръмните пътеки. Но и на тях три църкви не им стигат, та са си вдигнали и параклис. А са атеисти. Поне повечето от тях.

Та стана дума за земята родна - какво има по нея, какво се въди из нея.

Не само, значи, далавери, илинджийства, завист и дребни душици.

Хубаво е да помним, че има и такава България.