Целунах семейството, сбогувах се с роднините и закрачих бодро напред. Куфарът ми тежеше, раницата ме убиваше. Бях се постарал да взема най-важното в багажа си. Топли дрехи, чисто бельо, суха храна, няколко книжки...

Не бързах много, но все пак внимавах по пътя си - имаше мнозина хора с куфари и друг багаж. Вървяха бавно, неуморно, в редица по трима.

Развиделяваше се, крачехме бавно един до друг, заприказвахме се.

- Аз отдавна съм готов на тази стъпка. Обмислях я от години, не бързах. Но сега вече не издържах на това напрежение - отвсякъде ни бият, грабят, стрелят. Днеска човекът не струва и половин стотинка. Подготвих се внимателно и тръгнах - обясняваше ми съседът отдясно.

- И аз така - рекох. - Само дето не се готвих с години, а взех решението и за два дни стегнах багажа си. Какво толкова има да се мисли!

Край пътя имаше построени паянтови навеси, където въпреки ранния час кипеше живот:

- Насам, насам, последни покупки, преди да отидете в затвора! Тука, тука има всичко, там нищо! Най-важното е при нас!

Подминахме съборетините и врещящия продавач. Продължих да говоря на моя събеседник отдясно:

- Още първия път, когато чух министър-председателят да вика, че най-добре и най-защитен е човек в затвора, бях готов да тръгна. Аз винаги правя така. Ама после ми излезе друга работа, замотах се и не го направих.

Съседът отдясно ме спря:

- Как - така правиш винаги?

- Така - каквото каже премиерът, аз веднага го изпълнявам. Каза, че хората могат да живеят добре, ако гледат овце. И аз станах овчар.

Онзи се оживи:

- Заживя ли по-добре?

- Не, разбира се. Овцете ми откраднаха, мен ме набиха, а кошарата запалиха.

Продължихме напред.

- Друго какво си правил?

- Всичко - рекох. - Рече премиерът, че ако садим картофи, живот ще живеем. И аз засадих картофи, много картофи.

Събеседникът ми отдясно спря:

- Пак ли те биха?

- Не питай, дай да си вървим по пътя - помолих го.

- И ето сега - продържих аз, - той като рече, че най-сигурното място в нашата държава е затворът, аз си събрах боклуците и направо там отивам.

Съседът ми обобщи:

- То цялата тълпа тука е тръгнала към пандиза. Ама имаме един проблем - нито сме виновни, нито сме съдени, няма как да ни приемат на топло.

- Ебати и проблема! - изсмях му се. - Ти вестници четеш ли?

- Не - призна съседът, - само телевизия гледам, премиерът така ни рече.

- Пак става - рекох. - Видял си поне стотина престъпления само за тази седмица, нали?

- И?

- Отиваш в затвора и правиш пълни самопризнания за какво и да е престъпление. Веднага ще те закопчаят.

- Това върши ли работа? - попита с надежда съседът.

- За известно време - да. Толкова неразкрити престъпления има. Докато си вътре, ще измислиш нещо друго. И така. Не забравяй какво рече началникът на държавата - най-сигурното място у нас е затворът.

Този, който вървеше от лявата ми страна, за първи път се обади:

- То като е толкова сигурно в затвора, защо премиерът и вицепремиерите му не отидат там?

- Е - рекох му, - тях ги пазят стабилно, те нямат нашите грижи!

- Що така ги пазят? - заяде се той. - Не съм чул някой да е тръгнал да ги открадне!

Тълпата се засмя:

- Как ще ги крадат, бе, те са безценни! Да не мислиш, че после лесно ще се отърват от тях!

Бавно продължихме напред към най-сигурното място в държавата ни - затвора.

Щяхме да мънкаме, да лъжем и да мажем, само и само да останем там, поне до тогава, когато премиерът измисли нещо друго.