Стефан Командарев е роден в София през 1966 г. Завършва Медицинската академия, а впоследствие кино и тв режисура в НБУ. Режисьор на филмите "Пансион за кучета" и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (с над 30 международни награди), както и на документалните "Хляб над оградата", "Азбука на надеждата", "Балонът", "Градът на жените баданте" и др. В момента монтира своя трети игрален филм "Съдилището", чиято премиера се очаква наесен.







- Наскоро се завърнахте от "Берлинале". Ваши колеги споделиха впечатления за буквално физическото отсъствие на България и българското кино от този форум...

- Още с влизането в European Film Market, което е най-голямото място за срещи и пазар в киноиндустрията, първото, което виждаш, е един огромен плакат Romanian Film Promotion. Присъства и гръцки филмов център, сръбски... Даже ми направи впечатление, че е представен "Национален филмов център - Косово". Български щанд отново нямаше, въпреки че от доста време се говори как това е нещо задължително. Но явно пак не стигат пари. А виждате, че резултатът не закъснява - тази година румънски филм взе "Златната мечка", а босненски - за главна мъжка роля. За румънците това е поредният фестивален успех, но те тръгнаха по нормалния път - с правене на доста на брой филми, създаване на работещ фонд "Кино" - сагата с фонда в България предполагам я знаете... Имат сериозни институции, които популяризират румънското кино, правят над 25 филма на година. Ето защо "мечките", "палмите", а вероятно и "Оскарите" скоро - са техни.

- Това се нарича "работеща културна политика". Нещо, което ние нямаме.

- Никой не открива топлата вода - това е ясен, прозрачен механизъм, който работи. Така се прави - след като даже и Косово са го разбрали. Само ние не. Българска му работа. Та в Берлин ние имахме срещи с всичките копродуценти на "Съдилището". Той е копродукция с Германия, Хърватия и Македония, защото само с български пари не става. Получихме и финансиране от европейски фондове като "Евроимаж".

- Предишният ви филм вдигна летвата много високо с успехите си...

- Дай Боже и сега да стане така. Ако кажа, че не чувствам очакванията върху себе си, ще излъжа много. Разчитаме на същата практика, която ни донесе успех със "Светът е голям" - изключително много труд. 12 варианта на сценария, писане, пренаписване, консултации с елитни script doctor-и. Работата по самото заснемане беше изключително напрегната - трудни условия, студ, нощни снимки. Всеки от екипа се е раздал на 100%. Актьорите бяха невероятни. Няма да познаете Асен Блатечки - нищо общо няма с типажа, който обикновено играе. Всеки в България, който е гледал някакви кадри от филма, казва: "Боже, това ли е Блатечки?" Оттам насетне - надяваме се и на късмет.

- Историята зад "Съдилището" е вдъхновена от документалната ви работа в ивайловградския регион?

- О, аз изкарах години в Ивайловград и чувствам целия район като втори дом. Хората са изключително интересни. Тогава натрупах една огромна "база данни". Идеята беше тези истории да ги вкараме по такъв начин в сценария, така че той да звучи реалистично, почти документално. Всяко нещо в сюжета, всеки един от героите има реален прототип. Това помогна много и на актьорите - те гледаха документалните филми, част от тях се запознаха с истинските си прототипи. Прекараха доста време в Ивайловград, за да поизтрием останките от улица "Раковски" по тях. Участваха и доста местни хора с малки роли, което също помага на филма да добие търсената автентичност.

- Разчитате ли това да бъде зрителски филм? В последните години се появиха няколко истински касови хита, чийто път донякъде бе проправен и от "Светът е голям". Но те изкараха в пъти повече от него.

- Не бих казал, че филмите, които дойдоха след това, ни "биха" с по-голям брой зрители. По-скоро появата на нашия филм и "Дзифт" помогна на тези филми да стигнат до публиката. Имаме много сериозни амбиции - както искаме филмът да е изключително качествен и да има добра фестивална съдба, така работим активно и по промоцията и популяризирането му, за да привлечем сериозен брой зрители. Филмът има хубав уебсайт, отново е с музика на Стефан Вълдобрев, с когото от 90-те работим заедно, Светльо Драганов - един от най-добрите ни документалисти, снима филм за филма.

- Продължавате ли с документалното кино?

- Разбира се. Аз толкова обичам да снимам документално кино! И в момента подготвям филм, по който трябва да започнем работа есента - за рибари от региона на Каварна и Балчик, с които съм прекарал доста време заедно. Един игрален филм отнема дълъг период за подготовка. "Светът е голям" отне 8 години, "Съдилището" - засега 4. А все пак режисьорът трябва да поддържа форма...

- Тоест - гледате да не оставате без работа за разлика от други ваши колеги?

- Наистина дълбоко вярвам в това, че киното - и кинорежисурата - е занаят в най-добрия смисъл. То трябва да се практикува. Ще цитирам един мой познат лекар, очен хирург. Приказваме си с него и той пита: "Колко често снимаш филми?" Аз пресмятам - между първия и втория ми отне 8 години, за да го финансирам. Той погледна, засмя се и каза: "Аз не бих пратил мой пациент при колега, който оперира веднъж на 8 години." И, общо взето, си е така. Не работиш ли - губиш тренинг, излизаш от професионализма. Моят начин е да снимам документалистика. А и често доброто документално кино е приключение.

- Напоследък документалното ни кино дръпна. За разлика от игралното.

- Много е просто да се разбере защо е така. Един документален филм струва много по-малко пари, може да се финансира за много по-кратко време и човек може много по-често да го прави. Докато при игралното ни кино, с тези 3-4 продукции на година, нещата са много далеч от сериозното. Уви.

- Вие самият как стигнахте от медицината, където се оперира доста по-често от веднъж на 8 г., до киното?

- Тази история ми се струва вече изтъркана, но все пак - бях специализант в детска психиатрия. През 1994 г. получихме дарение - две VHS камери, един монтажен пулт и магнетофон, с които трябваше да се снимат части от психотерапевтични сесии, а после да ги ползваме за обучение на студентите. И понеже бях най-младия доктор, на мен ми връчиха оборудването. Дотогава не съм имал никакви амбиции, свързани с кино - е, гледах по 2-3 филма на ден в кино "Дружба" (сега "Одеон"), бях абониран за кинолекториите и т.н. Но щом започнах да снимам с камерата, да монтирам нощем, малко по малко се заразих с вируса на киното.

Онзи период ми донесе житейски опит, който днес ми помага да пиша сценариите си. Една от основните задачи на един режисьор е, докато гледа своите актьори, да усети тънката граница между фалша и истинското. Например, докато учех, през цялото време работех като санитар на 4-ти км... Много харесвам писателя Калин Терзийски - той има подобна на моята биография, и като четох неговата книга "Лудост", толкова неща разпознах, толкова истории си спомних.

И не само това. Медицината ме научи на организация на труда. Всеки един филм е много работа. Започнеш ли да пестиш от усилия - това лъсва на екрана.

- "Светът е голям" беше до голяма степен обърнат към миналото, към спомените. Как е със "Съдилището"? И колко са важни спомените?

- 99 процента от историята в новия ни филм се случва в днешно време, има само кратки ретроспекции. Разбира се, всичко, което се случва днес, е резултат от друго нещо, което се е случило преди. Ако човек не е наясно с грешките си, най-естественият резултат е да ги повтори. Миналото е част от нашия идентитет, колкото и да не ни се ще - просто трябва да сме наясно с него, да го признаем и да си извадим поуките. Може би наистина е национален характер, а може би просто ни е изгодно - да си крием главите в пясъка, да казваме, че миналото не е било важно, че не е интересно, че е досадно... Имаше една актриса, от младото към средно поколение, която казваше с досада: "Айде стига с тия филми за миналото, нека правим филми за любовта." То няма лошо да има и за това, но нека да си напишем домашното първо.