Излишно е да казвам, че започнаха от ранни зори.

Джиесемът ми, дето го ползвам и за будилник, не звънна, тихо ме побутна по рамото с вибрация и поиска да въведа в него кода на ваучер за десет лева, ако искам да звънне, за да ме събуди. Напсувах го на сим карта и се обърнах на другата страна.

Половин час по-късно съседите до нас захванаха да трещят с къртача и станах от уважение към упорството им. Преди години, като се нанесли в апартамента си, открили, че строителите дали погрешка, дали нарочно, но са го запълнили с бетон и оттогава нещастниците непрекъснато си дълбаят място за живеене.

Завъртях се из кухнята и на вратата се позвъни. Отворих - някакъв с гащеризон гушкаше акумулатор, очевидно му тежеше. Бил от енергото, нали сме се чудели каква е тази такса "пренос на енергията" - за него била, да има какво да ядат децата му. Дадох му пет лева за децата и го изпроводих към таблото с електромерите да ги допълва с ток.

След малко пак се позвъни на вратата, но този път погледнах през шпионката - мъж с метална кофа, държеше дръжката с парцал, шпионката отвън бързо се запотяваше. Досетих се, че е от Топлофикация и не му отворих, да върви в мазето, там е абонатната станция.

Включих телевизора - някакви се бяха събрали в студиото и щом усетиха, че ги гледам, започнаха да ме убеждават колко съм умен, работлив, честен и дори свят, така го правеха, че се почувствах глупав, мързелив, гадина и суек.

Изключих телевизора, позавъртях се из къщи.

Пак се позвъни на вратата. Инспекцията през шпионката не ми даде кой знае колко храна за размисъл - мъж с костюм нетърпеливо току прощракваше с големи ножици. Не приличаше на шивач, нито на лозар или бръснар. Отворих от чисто любопитство. Човекът ме осведоми, че плоският данък се отменя, данъците вече ще са съобразно ръста, като най-високите ще плащат най-ниски данъци, най-ниските ще плащат най-високи данъци, а най-богатите ще бъдат кастрирани. И той пак щракна с ножиците. Отървах се благодарение на убогия си вид.

Пак останах сам като петел сред депутати. Доскуча ми, пък реших да ида на работа.

Излязох на улицата пред нас, а там митинг. Заслушах се в скандиранията и разбрах, че половината митинг иска другата половина от митинга да бъде забранена, малка група настояваше за легализация на марихуаната и развъждането на крокодили, а жена, подозрително приличаща на моята, държеше самоделен плакат с искане да бъда преосмислен.

Изнесох се бързо към спирката. Хванах автобуса. На следващата спирка се качиха бригада контрольори, свалиха двама гратисчии, намазаха ги с катран, поръсиха ги с перушина и ги изгубих от очи.

В службата ме посрещнаха с вестта, че заплатите вече ще ни ги плащат в натура. Колежките се редяха пред кабинета на шефа, а на мъжете ни позволиха да си вземем по нещо от мебелировката. Аз си избрах два квадратни метра мокет от фоайето. Отнесох го в магазина, разчитах да го разменя за бутилка ракия, но не стана работата.

Пробих дупка в средата на мокета, нахлузих си го като пончо, тръгнах си и по пътя всички ме заглеждаха учудени, с изключение на хората с вкус, те ми завиждаха.

Вкъщи вечерях любимото си кулинарно предаване, доядох си с нещо набързо от манджа.tv.

Легнах си. Джиесемът ми, дето го ползвам като будилник, извибрира откъм нощното шкафче, беше смъкнал мизата, искаше само пет лева, за да ме събуди утре. Пазарихме се до левче и заспах.

Това беше един съвсем обикновен ден. А представяте ли си, ако беше необикновен?!