Никога не съм могъл да разбера какво толкова харесват хората в старите коли. Освен цената, разбира се. Затова когато изкараха старата кола на предсрочна продан, направо се изумих от количеството мераклии, които взеха да се навъртат около нея. И - нали съм си българче, кукнах на балкона да гледам как върви алъш-веришът...

- Кой идиот я е карал досега - мрънка един, явно подбива цена. - Глей как й е строшил фара!

- Калникът си беше смачкан - оправдава се бабанка с бръсната глава, очевидно, от последните чорбаджии на колата. - Преди мен я караха едни, да ги знаеш какви наглеци - в колата от боклук не можеше да се стъпи!

- Тука, - казва продавачът, симпатичен човек с очила, очевидно интелигент - има една подробност, не че искам да я хваля, не ме разбирайте погрешно, но тя в момента е в почти отлично състояние - вече месец как я карам и откривам, че може да върви даже когато харчи два пъти повече, отколкото й сипвам!

- И как така? - правят се на учудени мераклиите.

- Ами - чудеса на природата! Тя, изглежда, отдавна така си е свикнала...

Колата наистина изглежда като малко чудо на природата. С един червен калник, един сив, има дупки от ръжда по тавана на купето, багажникът е вързан с канапче, да не се отваря, защото някой някога го е разбил с щанга, за да провери дали вътре няма още нещо за задигане.

- Аз ще си я тунинговам, като я взема - обещава един. - С националните цветове! И никога няма да позволя в нея повече да се качват национални предатели!

Докато му кажат "не барай!", той опита да отвори вратата на колата и й откина дръжката.

- Набелязала съм си вече тридесет и една точки за пълен и бляскав ремонт на колата, които ще я направят като нова - твърди дребничка гражданка. - Ако може само за един тест драйв...

- Ти пърррво си подай декларрррация за прррриходите - кара й се миниатюрно мющерийче с бенчица на муцуната. - Обществените личности тррррябва да са напълно обществени!

- Да ги нямаме такива - блещука с очилца стригано хлапе срещу нея. - Аз вече съм си планирал разширение и подобрение на колата, което ще позволи в нея да се возят двеста и петдесет хиляди души повече!

- Вие не сте у ред - не се сдържам да не се обадя от балкона. - Какво сте се вторачили в тая кола - не виждате ли, че де що е имала фар, все фар е строшен, спирачките никакви ги няма, радиото е отмъкнато от някой от предишните, дето се пробваха да я карат, от седалките стърчат пружини, а резервоарът е празен и му е задигната даже и капачката! Тая кола я някога тръгне, я не!

- А-а, не си прав - отвръщат ми. - Много хляб има в тая кола още! В тая кола сме се родили, в нея ще си умрем, в нея искаме да живеят и вашите деца!

- Що не вкарате вътре вашите - зъбя се.

- И те ще си дойдат - само да се дипломират, да поработят по света, да понатрупат капитал и - ще се върнат, за да го вложат в по-нататъшните ремонти, за да ви е хубаво и на вас, неверниците!

Навлязохме в процедура на безсмислен дебат, аз - от балкона, те - отдолу, аз им ръмжа, че са тъпаци и само ще си похарчат парите, а те ми отговарят, че единствено и само те могат да направят от тая бракма нещо, с което да се гордеем и което ще надминава чуждите бракми по пътищата като стой, та гледай.

В това време се върна жена ми и, като всяка жена, побърза да прекрати всички прения, в които не участва.

- Що се правиш и ти на улав - не чете ли, че за ремонта на това чудо европейците са се бръкнали, та са отпуснати трийсет милиарда!

- И два, госпожа, и два! - коригират я отдолу.

Загубих интерес към аукциона долу и се прибрах в кухнята. На миналия аукцион осемнайсет мераклии се боричкаха около същата потрошена кола, за която тогава бяха отпуснати дванайсет милиарда.

Сега са почти четиридесет - нормално, щом парите са повече, мераклиите ще се развъдят като въшки...

Само дано някой не разбере, че и двигателят отдавна е отнесен за скрап...