Както всеки ден, президентът застана пред огледалото и започна ежедневната си терапия:

- Аз съм Президент на всички българи, аз съм Ппррезидент на всички българи....

Четвърт час пред огледалото даваше желания резултат.

По-късно седна със съветниците и им заяви:

- Днес е ден за срещи с хора от Народа, хора, които имат проблеми и страдания и заслужават Президентът да им каже 1-2 топли думи. Имам въжделение да отправя послание към обикновения човек в днешния ден.

Екипът от сътрудници се умисли.

- Да отидем в някое село - далечно село, в планината, без път до него, без вода, без електричество? Там да направите посланието си?

- Има ли още такива села в нашата родина? - запита Президентът.

- Колкото искате, господин Президент!

- Не, не там. Друго ни трябва, нещо по-близко, по-ясно и по-разбираемо. Като се забием по чукарите, зор ще видим да закараме там и медиите. Нали ги виждате, че напоследък едва-едва се влачат след нас.

- Може да посетим болница, да направим среща с лекарския персонал? Или с пациентите?

Президентът поклати глава чемберлия:

- И какво точно да им кажем, какво ще е посланието ни? Бъдете здрави, здрави-болни, ние ще ви помогнем? Не. Друго.

Екипът потъна в жужащи размисли.

- Бай дъ уей, пък аз се сетих! - уязви ги Президентът. - Ще се срещнем с просяците. Най-обикновените улични просяци. На тях никой не им обръща внимание, никой дума не им казва, даже не ги попържат. А и те са хора, нали? Къде можем да ги намерим?

Сътрудниците се разшаваха:

- Господин Президент, просяци ще се намерят лесно. Вие само кажете къде искате да спрем кортежа и веднага ще организираме срещата.

- Никакви организирани просяци - нареди Президентът. - Просто спираме и говориме с първия срещнат уличник, ем ай клиър?

...Просякът се прояви с нулева любознателност относно президентския кортеж и охраната, която обгради кофата за смет - продължи да рови с пръчка и да оглежда изхвърлените отпадъци.

- Добър ден - бодро се ухили Президентът. - Защо просите?

- Гладен съм - лаконичен бе просякът. - И ми се пие.

- Да, добре - благо се съгласи Президентът, - но на улицата, нямате ли дом?

Просякът бе изровил нещо крайно интригуващо и впи притъмнели очи в етикета на бутилката.

- Къде живеете? - запита го Президентът.

- Ъ? А. Ей там, в кашоните.

- А за какво мечтаете, не искате ли да имате свой дом, семейство?

- Семейство не ща. Само ти късат нервите.

- Вярно е - съгласи се с въздишка Президентът. - Поне дом не искате ли?

- Имам. Добре ми е в кашоните. Събираме тука боклуците и ги предаваме ей там - във фургона, там живее Тартора. Изкарваме за хляб и ракия, кво му плащаш.

И пак угрижено завря глава в контейнера.

- Не искате ли работа?

- Работа имам, бе, не вийш ли...

Президентът не го остави на мира:

- А за какво мечтаят хора като вас?

Просякът го изгледа:

- За фургон. Всички иръпшъни да събират и да продават боклука, а аз да си седя в собствения фургон на хапка-пийка.

- Не ви ли интересува, че държавата ще се погрижи за всички, ще санира жилищата, ще направи инфраструктура? И най-сетне ще бъде майка, а не мащеха на хората.

Просякът завъртя глава:

- Сирак съм се родил, сирак ш'си умрем. Но имаш ли фургон - като президент си жувейш.

Президентът му смигна свойски:

- Аз съм любопитен човек - мога ли да надзърна в контейнера със смет, където вие работите, така да се каже?

Просякът вдигна ръце:

- Сакън, аман-заман! Ако някой види, че и ти ровиш у кофите - никога няма да се докопам до ред за фургон.

Президентът кимна разбиращо:

- И аз съм тръгнал от паркингите, но от мен тогава никой не се поинтересува - как живея, от що страдая и за какво ми копней душата. А днес - нека подчертаем - президентската институция е готова на всичко, за да направи хората доволни и щастливи. Тръгваме си, няма да пипаме контейнера с боклук.

Качи се в колата и отфуча.

Просякът се замисли.

- Зле е пулужението, щом и президенто опре до боклуко. Тея тарикати ще ми гепят фургона като едното нищо, дето беше тука одеве...