|
| *** |
- Толкова се радвам! Липсвахте ми през тези всичките години! Къде се загубихте?
Отстъпих крачка назад и попитах:
- Познаваме ли се? Сигурен ли сте?
Онзи засия.
- Разбира се, че се познаваме. Аз ви помня още от първите дни на демокрацията. Когато денонощно разграждахме старото и изгнилото и градяхме новото и правилното. Помня ви. Вие тогава бяхте в първите редици на протеста.
Махнах с ръка и най-честно му казах:
- Това е минало. Кой ти помни такива неща!
- Не - запъна се той, - нищо не е минало, всичко продължава. А вие помните ли ме?
За сетен път го огледах внимателно и най-честно си признах:
- Не, съжалявам, но нищо не си спомням!
Човекът плесна с ръце:
- Че как може! Не помните ли, че когато се подхвана първата национална стачка, аз водех колоната?
Поклатих глава.
- Когато окупирахме парламента? Аз бях този, който пръв хвърли камък по него. Не го помните...
- Не.
- Ами нощта, когато запалихме Партийния дом, кой драсна клечката?
Поклатих глава.
- Аз! Аз бях!
- Съжалявам, не си спомням.
- Добре, а когато разбихме парламента и подгонихме депутатите с камъни и дървье? И това ли не помните? Още се говори за тази случка.
Поклатих глава.
- Ами сега - не участвате ли заедно с нас по улиците и площадите на страната?! Твърдо сме решени да протестираме, да стачкуваме, ако трябва, и пожарче ще направим тук, някое погромче там, всичко ще блокираме, но няма да се спрем.
Поклатих глава.
- Ще си спомните - рече уверено той. - Добре помня лицето ви,тогава бяхте в редовете на първите демонстрации, но после ви загубих някъде.
- Ами - рекох, - пътувах насам-натам. От много време не живея в нашата страна.
Онзи се замисли, попита:
- Как е там, при другите народи, добре ли се живее? Успяха ли да изгонят лошите?
- Не знам какво са изгонили и какво още гонят, ама си гледат кефа хората - отговорих. - И отдавна никой нищо не пали и не бута. За хвърляне на камъни да не говорим.
- Е, не е чак толкова розово. Нали чета вестници. И там са недоволни, и там ври и кипи от бунтове и стачки.
- Нищо не кипи чак толкова. Протестират, когато не са съгласни, стачкуват, когато държавата ги прекара, но иначе си живеят нормално.
Събеседникът ми не се съгласи:
- Трябва денонощно да се борим, да разграждаме и да отстояваме най-важното - гражданите да управляват, улицата да казва! Там, при онези народи, не е ли така?
- А бе, май не е! - рекох му. - Улицата гледа единствено да спазва правилата за движение, щото глобите са доста солени. Нищо друго не прави улицата. Щото там и полицията е доста яка и наказва наред.
Събеседникът ми поклати глава:
- Не ги разбирам аз тях! Да дойдат тука, да видят, че ние денонощно се борим за правда и добрини! Това е истинският живот!
- Чакай! - викам му. - Спомних се!
Той грейна:
- Нали! Казвах ти аз! Кое точно си спомни? Че тя, нашата история, е бая длъжка!
Рекох му без капчица притеснение:
- Спомних си защо напуснах тази държава! И защо реших да живея далече от тука!
Заради такива като тебе! Дето все палите, бутате и все не успявате да изградите. Дори бях решил да ви благодаря, ако ви срещна. Ако бях останал тука, при вас, сега щях да съм стар, болен и беден. Но, както виждате - не съм. Благодарско.
Онзи смънка:
- Айде, нема нужда!
- Има, има! - не отстъпих аз. - Ако вас ви няма, човек може и да хареса държавата си. По никакъв начин не бива да се отпускате и да спирате борбата - протестирайте, марширувайте, заклеймявайте докрай. Продължавайте все в този дух! Другите народи и държави да живеят спокойно и да се мъчат свободни, на нас хич не ни трябва. Спрете ли борбата, тука ще завладее опасен мир.
Той не отговори, обърна се и тръгна към агитката, която го чакаше с развети знамена.
|
| *** |
