---

Актьорът от Народния театър Николай Урумов има над 50 роли на сцената и повече от 70 в родни и чужди филмови продукции. Много номинации и награди му донесе превъплъщението в образа на Бай Ганьо. Тв зрителите го помнят с участието му в "А сега накъде", "Дунав мост", "След края на света" и др. Той е сред малкото български актьори, играли на австралийска сцена, откъдето се завърна наскоро, за да чества 50-годишнината си.

----

- Г-н Урумов, гостуването ви в Австралия по-специално ли е с нещо?

- Това е най-неочакваното, най-райското място, където съм попадал. В Сидни по покана на Мая и Веселин Василеви от българското дружество "Родина" изиграх сборния спектакъл "Разходка в театралния свят на Николай Урумов". Българската общност там е изключително задружна, от лицата на всички лъха позитивизъм. Сънародниците ни в Австралия, макар да са се вписали в живота хомогенно, са може би по българи от нас, които сме тук.

- Какъв е стандартът им на живот?

- От средната класа нагоре. Изключително информирани са, следят всичко за България в интернет. Интересно е, че в Австралия не е имало икономическа криза. Те не знаят какво означава това. И ако допреди десетина години мечтата на американците беше да живеят в Лондон, то сега е - да живеят в Австралия. Това е страна континент с приблизителна територия колкото тази на Европа и с население колкото това на Румъния.

- Извън сценичната ви изява, какъв друг спомен ще запазите оттам?

- Споменът за чудноватата природа, прелитащите папагали вместо нашите врабчета. За сърфистите и светлинно-водно-музикалното шоу пред операта в Сидни. За нежната и ласкава прегръдка на мечето коала, която - сякаш прехвърлила се върху хората, усещаш на всяка крачка. Там е на почит всяко дръвченце, всяка животинка, всяко растение. Не може например да си направиш ремонт, ако не обезопасиш предварително дърветата в близост. Съхраняването на природата е издигнато в култ. Винаги ще помня и австралийското вино.

- Вече започнахте репетиции в Сатирата в "Прах в очите" по Дьорд Шпиро. Какъв е вашият герой?

- Аутсайдер, попаднал в екстремната ситуация да спечели 4 125 000, с всички ползи и негативи, свързани с това; с всички положителни емоции, пречупени през призмата на комичното и лудия смях. Изключително майсторско изследване прави Шпиро в тази шеметна комедия, в която играем заедно с Росица Александрова и на която Владлен Александров е режисьор.

- С какво е актуална днес пиесата?

- Пътят, който са изминали унгарците през тези вече над 20 години на промяната, едно към едно се припокрива с пътя, по който сме минали ние. С всички плюсове и минуси и с всичките наивно подскачащи и мечтаещи хора по площадите. Самият Дьорд Шпиро говори български и имам усещането, че е писал за нашата действителност.

- Защо от няколко години не се снимате във филми?

- Или предложенията не са били достатъчно провокативни, или по моя преценка са били недостойни. Което съм отказал, след като после съм гледал, разбирам, че изборът ми е бил правилен.

- Във възход ли е според вас родното кино, или взе да тъпче на едно място?

- Игралното ни кино е в застой, тъй като последните години нямаше сесии за финансирането му. Надпреварването и заливането от малкия екран с тв сериали е, от една страна, шанс за изява на младите колеги, от друга - поддържане на форма при по-опитните. Но като че всичко свършва дотам. Лошото е, че инерцията, поета от добрите игрални филми отпреди две-три години, като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Дзифт", "Източни пиеси", се прекъсна от липсата на финансиране. Сега се появиха един-два филма, като "Цветът на хамелеона" и "Островът", които доказват, че можем да правим добро кино. Но като количество пак се връщаме на позициите си отпреди 10-15 години. В Америка, която прави 300 филма годишно, има пет хитови. Няма как ние, които произвеждаме три филма на година, да се похвалим с 5 добри.

- Много ваши колеги са по площадите. Солидарен ли сте с тях?

- Що се отнася до каузата за по-добър живот - да, но не по този начин. Не и когато това мирно, симпатично, трогателно шествие преминава в блокада, така че обикновените хора не могат да стигнат до работното си място, до лечебното заведение, до храма. В този случай не съм един от тях. Ако имат претенции към правителството, да блокират него. Но когато блокират мен и аз не мога да отида до театъра или блокират пътя на зрителите или пътя на майката с болно дете, шофираща разтревожена към болницата, значи те протестират срещу нас.