"ПОЛИЦАИТЕ, някои в тежко снаряжение, избутаха хората към страничните улици, имаше тежки сблъсъци, протестиращите градяха барикади" - информация по време на "Окупирай Уолстрийт". Споменава се и за бум от жалби срещу шума на барабани, че живеещите наблизо и подкрепящи "Окупирай Уолстрийт" едва издържат нетърпимата какофония. Тихо протестиращите пробват да накарат шумно протестиращите барабанисти да спрат, но те отказват. Какофония, казвам ви.

Какво да се прави, това му е хубавото на този протест. Без лидери, децентрализиран, наистина свободен. Да се справиш с някакви барабанисти - фасулска задача, далеч по-лесна от това да пребориш алчната капиталистическа банкова система. Оказва се непосилна, защото "Окупирай Уолстрийт" няма лидер.

Борбата срещу системата трябва да се води по друг начин. Като на боксов ринг - един срещу друг, аналогово. На ринга си сам. Лидерът на единия отбор срещу лидера на другия.

"Окупирай Уолстрийт" и Арабската пролет - технологично ориентирани, иновативни, бързи и ефективни, новите протести създават фалшива представа, че действат мигновено. Вярно - за секунди в Twitter и Fаcebook, те в Америка и ние в България вярваме, че интернет базираният протест може да бъде платформа за дискусия, за умни и конкретни искания. Забравяме, че интернет е просто нов бял гълъб или пощальон на колело. Преди пет века събирането на хората и координирането ставало за дни, сега - за секунди. И какво от това? Важното е кога един режим пада и кога не.

Реформацията на Мартин Лутер е намерила широк отзвук, повлякла масите, но в крайна сметка довела до обособяване на протестантството. Постигнала е целите си. Мартин Лутер е бил гръмнат от размерите на корупцията и решил да действа. Без мобилен телефон и профил в Twitter, заковал на вратата на църквата 95 идеи за промяна. От уста на уста станали публично достояние. Механизираният печат дал възможност памфлетите с идеите на лидера Лутер да се разпространяват в повече копия. Статусите в Twitter и Facebook тогава се наричали памфлети, печатани на печатарска преса.

От Германия до Швейцария движението набрало скорост, навсякъде със свои лидери. И за Реформацията се води спор дали печатарската преса е причина за успеха или въпросните 95 идеи. Глупав спор, разбира се. Важни са посланията и този, който ги изрича първи на глас. Важен е лидерът, който застава зад посланието и се бори за него. Тогава - Мартин Лутер. Днес - кой? Кой има идеята, кой стои зад нея, кой може да я изрече ясно на висок глас, кой може да накара останалите да слушат? Това е важното. Написаното може да е от идеите на множество хора, но на боксовия ринг трябва да застане един. Така е било, така ще бъде.

Няма как да победиш Орешарски, като от другата страна поставиш хиляди хора и социални мрежи. Борбата и евентуалната победа са аналогови занимания, които нито една технологична иновация няма да промени. Но как да имаш лидер, като повечето протестиращи са убедени, че безлидерският протест води до победа? Че липсата на лидер е сериозният плюс. Че точно това превръща протеста в чист и труден за атакуване. Че е различен от предишните. Хубаво, романтично, ала погрешно. Това е гангрената на всяка революция - вътрешното й чувство за превъзходство над предишните. Нали сме единствени и различни, нашият протест - най-хубав.

Днес технологичните иновации създават усещането, че участваме в най-добрия протест, правен някога. След години ще бъде нещо друго. Дали става дума за Гутенберг или Зукърбърг, за печатарска преса или фейсбук, фалшивото възприятие на миналото не помага, а пречи на протестите.

Дори правителството да подаде оставка, как ще бъдат убедени негласувалите да отидат до урните? А гласувалите за БСП, ГЕРБ и "Атака" - че трябва да гласуват за друга партия? Как, ако тази друга няма лидер? Именно този лидер трябва да е убедил гласоподавателите, че е по-добър от Станишев, Орешарски, Борисов и Сидеров. Но кой е той?

Протестиращите без лидер защитават своята позиция с красиви думи: "децентрализация", "демокрация", "консенсус". И така е навсякъде по света. Те дават примери с протестни движения от миналия век, според тях успели в исканията си без еднозначен лидер. Дори движението за граждански права в САЩ наистина тръгва без лидер, но в крайна сметка получава доста лидери и един лидер икона. Мартин Лутър Кинг. Никой не знае името на лидера на "Окупирай Уолстрийт". За съдбата на двете движения също знаете всичко.

Протестите без лидери имат и предимства, но пренебрежимо малко в дългосрочен план. Печелят дневни битки, но губят войната. Липсата на лидери привлича хора с различни идеи, образование, професии и политически възгледи на едно място срещу общото зло. Но това, че ги събира на едно място, съвсем не значи, че помага за победа на исканията им и установяване на ново статукво.