Аз съм звезда. От национално значение.

Това го открих една вечер, докато гледах новините. Споделих откритието с жена си, тя ме изгледа мрачно и прибра ракията.

Никой не е звезда в собственото си семейство.

Но пък иначе - иначе съм търсен, ухажван, претрупан съм от ангажименти и участия.

Изляза на разходка с кучето, мина през площада и още същата вечер научавам, че съм участвал в сценарий за дестабилизиране на демократичните институции.

Отида до кафенето, прекося към него другия площад и светкавично ме включват сред изпълнителите на сценария за импийчмънт на президента.

Обадя се по телефона в някое студио, за да се оплача, че и тая сутрин нещо ми е тъпо и моментално попадам сред главните изпълнители в сценария за манипулиране на общественото мнение.

Ако кихна - играя по сценария за разпространение на есенните грипни вируси. В полза на аптекарите и джипитата.

Много сценарии, много нещо, да му се не види - човек вече и в клозета не може да влезе без сценарий! Станеш, запромъкваш се между масите в бирарията - внимателно, да не бутнеш някого, че хората напоследък пият нервно, а всички тайничко те следят с крайчето на оченцето и преценяват в кой сценарий си се включил - в тоя, на противниците на пушенето на закрито, или в тоя, на пушлявещите тайно в тоалетните.

И кой ли ги пише!

Не ще да е американски възпитаник - американските сценаристи потормозят малко героя си, пращат му годзили, кингконги, извънземни и други терористи, бият го малко, но накрая той набива всички и получава слава, куфар с долари, за които данъчните не знаят, и блондинка. На това му викат хепиенд.

В сценариите, в които участвам, хепиендът хич не се и вижда. Затова ми се струва, че моите сценаристи ще да са учили някъде другаде.

В сценариите на старите съветски филми, например, героя не само го пердашат и тормозят по всякакви начини, та чак жал да ти стане за него, ами и накрая, когато най-после на хоризонта се появява блондинката, идва някакъв гад и го утрепва. Блондинката плаче, а на героя вдигат паметник или поне кръщават на негово име улица. Музиката свири туш и всички се прибират доволни по къщите, а по пътя четат табелките по улиците.

На това му се викаше социалистически реализъм.

Погледнах табелката на нашата улица - не мога да разбера как се казва сега. Кметът решил да икономиса откъм тенекия, та като преименуваха улиците, само замаза старите имена и написа отгоре новите. Боята се олюпи и сега не можеш да разбереш даже дали улицата е кръстена на мъж или на жена.

Хермафродитно положение някакво.

Затова отидох там, където твърдят, че се пишат сценариите, в които участвам, и им рекох:

- Дами и господа, моля ви се, напишете ми един готин сценарий, в който съм щастлив, спокоен, никой не ми разбива вратата, не плача над сметката за тока, а над стари любовни писма, разхождам си внучето в парка, а не го гледам в скайпа през девет държави в десета, изобщо - тъй като наближавам към онова, на което му се вика "енд", направете го малко по-хепи, ако може! Писна ми от тоя реализъм!

- Вие, без сам да подозирате, играете по сценария на онези, които опасно клатят държавата - казаха ми осъдително.

Обидих се.

- Аз в порносценарии не участвам - рекох. - И ако искате да знаете, вече си играйте сценариите сами! Не ща да съм ви звезда, та после да се оправдавате с мен!