|
| Помни Волен! Пази си винкела! |
- Какъв по-точно имунитет ще ти поиска главният прокурор? - попита ме комшията.
Прав беше човекът. Аз не съм никакъв. Но пък имунитет имам.
- Ще ми поиска имунитета на организма! Знаеш ли колко е страшно това, особено в тия грипозни времена!
Комшията поклати впечатлената си глава, пък попита:
- И сега какво?
- Тръгвам - казах, - ще действам!
- В самолет ли? - усъмни се той.
- За самолет пари нямам. Ще се кача в автобуса. Да имаш да ми услужиш с левче?
Онзи се дръпна като шамаросан полицай:
- Нямам! Имам само едри! Да ти дам една двайсетачка, ама кой шофьор ще ти продаде билет за двайсетачка? Никой няма да ти продаде, а може и да те наругаят!
Само едри имал! Ще види той, като стана известен! А сега ще карам гратис.
Отидох на спирката, зачаках в мъглата. Около мен имаше двама-трима, направи ми впечатление един двуметров с длани само за шамари. Запомних тази подробност и с цялото си поведение се дистанцирах от този индивид.
Пристигна автобусът. Двуметровият се качи най-отзад, аз се метнах през първата врата. Тръгнахме.
Огледах се за някой чужденец, за предпочитане женски. Да, ама всички бяха българи, само една жена по говора ми се стори от Перник. Като се замислиш за неперничани, перничаните са си чужденци. Застанах по-близо до нея и заговорих високо:
- Лъч на метрото им се е приискал на някои хора! Ще има да чакате! Това не е да ми копаеш въглища! Метро е това, висока технология! И дълбока!
Пътниците се поотдръпнаха от мен, което бе добре от гледна точка на ръкомахането, а перничанката извади от дамската си чанта парче розов винкел 30х30х3 с дължина около две педи, което не бе добре от всякаква гледна точка.
Поотдръпнах се, продължих речта си, като гледах между мен и винкела да има една пухкава баба.
- Чужденци! - казах. - Нямате ли си автобуси, та пълните нашите родни!
- А стига простотии, де! - чух над лявото си ухо.
Обърнах се - разбира се, двуметровият. Не ми се искаше да минавам точно по този път, но нямаше как, пътниците ни гледаха и вече бях малко по-известен, отколкото преди няколко минути. Осъзнах, че от голямата известност ме дели един шамар, замижах и посегнах да зашлевя гиганта. Онзи хвана с два пръста китката ми и на свой ред тръгна да ме шамаросва. С нечувана за мен ловкост се измъкнах и хукнах на зиг-заг към задната част на автобуса. Секунди по-късно машината спря, вратата, край която претичвах в момента, се отвори и аз се метнах през нея. Огледах се - двуметровият и останалите пътници ме наблюдаваха с интерес през прозорците. Почувствах се още малко по-известен.
- Позор! - извиках на гиганта веднага щом вратите се затвориха.
После драснах към къщи, а в душата и други части на тялото ми пареше неудовлетвореност.
- Защо бе, човек?! - попита ме комшията - Нали си станал по-известен?
- В съответния автобус да, но не и в цялата страна.
Комшията се замисли, после каза:
- Открих липсващото звено - шамарът!
- Онзи ми хвана ръката!
- Да, но нали той е тръгнал да те шамаросва? Публиката не се интересува кой кого е плеснал, стига да е налице шамар.
- И да стана известен посмъртно? Не, благодаря!
Тъй че не станах известен, не информират за мен медиите, не говорят хората, не ме обсъждат по форумите и Цацаров не ми е поиска имунитета, което е добре в тези грипозни времена.
