|
| *** |
След бурната си кариера на корабен, уличен и избен котарак, резултат от невъзможната му любов към медалистката Пусесита, Мъристия отново бе намерил тих пристан в централен столичен апартамент от Синята зона.
Разбира се, късметът си беше казал думата, но и Мъристия прояви далновидност и предприемчив дух, като обикаляше всички околни заведения за бързо и бавно хранене, и завърза широки познанства с клиенти и персонал. Много успешна се оказа и политиката му да не отказва никакви дегустации, въпреки предпочитанията си към италианската кухня и нощните набези из канализационни и археологически обекти, с които беше известна Зоната. Така Мърев успяваше да запази перфектен външен вид и блестяща интелектуална кондиция, абсолютно нехарактерни за котарак, разделен от любимата си.
Това бе забелязано от перспективен младеж, заминаващ да учи във Великобритания.
В състояние на леко алкохолно опиянение и с помощта на безотговорните си приятели, младежът залови Мъристия и го изкъпа с няколко чаши подръчен дезинфектант. Вече подсушен и украсен с панделка, Мъро бе подарен на бабата на младежа с цел да й прави компания и да контролира покупките й.
В рамките на няколко дни Мърев монополизира чувствата й - гледаше с нея телевизия, позираше пред компютърната камера, докато тя сърфира в мрежата и чати в скайпа. Вечер я забавляваше, като жонглираше с флашката, която отсъстващият стопанин му подари на изпроводяк, тъй като съдържаше 8 гигабайта неподходяща музика и няколко компрометиращи снимки от абитуриентския бал. С тях компанията планираше да разбие завинаги реномето на гимназията си, в случай че не ги приемат във ВУЗ, както и да сложат край на общественото образование в полза на домашното, само и само да направят сечено на училищната директорка, заради нейната слабост към спонтанни прояви.
Но, както е известно, дипломата облагородява, и бившите вече съученици се отказаха от намеренията си, още повече, че Министерството назначи специален училищен психолог, който да се занимава с педагозите.
Така Мърев се оказа притежател не само на тристаен апартамент и дърво за острене на нокти, но и на силиконова памет с форма на Мики Маус, за чието съдържание бабата изобщо не подозираше и даже щеше да я изхвърли, ако той не бе демонстрирал интереса си към нея.
Бабата беше известен обединител на хората и автобусите, тъй като благодарение на техниката умееше да се осведомява за актуалните промоции в хипермаркетите преди всички съседи и охотно споделяше с тях тази животоспасяваща информация.
Приятен събеседник по въпросите на програмните схеми на телевизията, остър критик на здравеопазването и принципен кулинар, бабата ловко контролираше цялото движение на хора и капитали в географски обхват от три квартала - само със силата на убеждението и солидарността.
Мъро нямаше "против" тези нейни занимания, доколкото те не пречеха и не можеха да попречат нито на топлоподаването, нито на южното изложение на всекидневната им.
Но прохладният, излеко зловещ полъх, който го вдигна от топлия, едва забележимо мъркащ компютър, не бе характерен за тази стая.
Мързеливо стана, протегна се, прозя се, почисти си очите, провери мускул по мускул двигателната си система, почисти лапата, с която си почисти очите, и решително се отправи към прозореца.
Пред очите му се разкри зловеща картина. На улицата се бяха сблъскали сив Крайслер с шест антенки и бяло Паджеро - двувратка...
Зад гърба му бабата нареждаше по Скайпа:
Махам си фейса! Няма "Недей"! Ония от градската мобилност пак са ме ънлайкнали. Била съм ползвала карта с намаление. Застраховала съм се била. Следила съм незаконно цените на котешките паучи и съм внасяла потребителска паника. Насъсквала съм автобуси срещу хора. Изпълзявала съм на припек. Правела съм пешеходни задръствания и съм блокирала трафика. Ставали катастрофи... Представяш ли си? Зарад мен! Ха!
Течението обдуха Мъро още по-мразовито.
