Грях, страшен грях е да безпокоиш японец по време на чаена церемония и българин по време на ракиена такава. Добре, обаче комшията звъни, когато му падне, и винаги носи проблеми - вярно, гарнирани с шише мускатова гроздова от джанки и черничеви клечки. И сега стана така - тъкмо сипах туршийка, тъкмо я облагородих с малко оливийка и зър-зър.

Отворих и ето го хубостника, стои на прага със саксия в ръце, озърта се и напира да влезе. Пуснах го. Седнахме в кухнята. И понеже наместо шише с ракия той носеше някакво цвете, наложи се да сипя от моята, но какво да се прави, ние османско присъствие и дори ВИП брадър сме преживели, че и това ще понесем.

Комшията отпи тревожно и каза:

- Комши, помагай, ти имаш вишо!

- Хайде сега, ти да не си много красив! - отговорих с достойнство.

- Лошо, лошо, лошо!

Той се засуети, извади от джоба си сгънат вестник, машинално отри с него потно чело и ми го подаде:

- На първа страница, най-отгоре!

Спрях го с длан:

- Благодаря, чел съм, когато е трябвало!

- Чети, чети, сега чети!

Не на мен тези! Хрупкаво замезих с краставичка, казах овладяно:

- Знам, Конституционният съд отмени мораториума върху продажбата на земя на чужденци.

Той заподскача:

- Това беше преди! Сега са наложили мораториум върху продажбата на земя на българи!

А така! Взех вестника и докато четях, той отчаяно дъвчеше зелено доматче.

- Наистина! - оставих вестника, взех чашата. - И сега какво?

- Прибери у вас тази саксия!

- Защо?!

Той се огледа.

- Земя българска! Купих я снощи!

Загледах го от упор:

- Купил си я?

Очите му бяха неуловими като малки маслинки в чиния с оцет и олио.

- Окрадоха България... - промърмори той. После настъпи: - Моля ти се, комши, цвете съм взел на жената, нали ще изнасяме кръгла годишнина от сватбата!

Дожаля ми, не за него, за комшийката ми дожаля - хубава, дебела жена.

- Да я взема - казах, - ама нали нямам право?

Комшията живна, отпи оптимистично:

- Спокойно, ти не си българин!

- Как така?!

- Колко пъти такива си ги говорил, че съм ти казвал "Ти не си българин, бе!" Говорих с Манчев от партера, ще потвърди какъв не си. Като посочим и баба Пена от съседния вход, ето ти трима свидетели! Всичко съм измислил!

- Баба Пена от пет години разпознава само котката си?

- Непробиваем свидетел!

Така си беше.

- Съгласен - казах, - ама ще ми дадеш шише ракия да боря стреса от далаверата.

Той помръкна, но нямаше как. Отпихме съзаклятнически, замезихме всеки за себе си.

- Как мислиш, комши, дали Конституционният съд ще отмени и това решение? - попита с надежда човекът.

- Абсурд! - прогнозирах уверено.

Очите му плувнаха в нещо, вероятно саламура.

- Защо бе, човек?! - подсмръкна той.

Жал ми беше за него, но за истината ми е по-жал. Обясних му:

- Защо се взимат такива решения, комши? За да се предпази земята ни. Кой е направил най-много злини на нашата земя? Ние самите. Крайно време е да я предпазим от нас.

Той тъжно дъвчеше, после въздъхна:

- Дотам ли я докарахме, комши?...

Усетих как и на мен нещо ми шупва отвътре, но не на мен тези, сега не чувства ни трябват, а разум! Казах разумно:

- Обаче я каква ракия варим, комши! Я каква сурова туршия слагаме! Ще ни бъде, комши, няма как да не ни бъде!

Отпихме и докато глътката се хлъзгаше прогарящо надолу, нещо като оптимизъм ме изпълваше. Да, щом от каквото ни падне варим такъв еликсир, има някава магия тук, има! Отсреща комшията ме гледаше като пребозало бебе...