Само знаем да се оплакваме!

Парите се търкалят по земята, падат от покривите, валят от облаците, нас ни мързи да се наведем да ги вдигнем!

Едно минимално усилие - да се наведе човек и да вдигне.

И другото, съпровождащото, разбира се - да се наведе и да даде!

Но ние - не! - На това му се викало корупция, нас от това ни е гнус!

И си стоим, европейските милиарди минават покрай нас с гадно хихикане и отиват в чужди евроджобове, а ние висим на ъгъла зад смачканата си шапка и се гордеем, че сме почтени!

Пада ни се, като сме будали!

Ей тия мисли развих на пияна глава на не по-малко пияния прошляк пред паметника на неизвестен за мен, но очевидно също почтен - защото се е оставил да го утрепят заради някого другиго - човек.

- Сто и двайсет милиарда на годината дават за подкупи в Европа - викам му. - Хората пари направиха, само ние с теб - аз отсреща, ти оттук - висим: аз зад чашата, ти зад шапката... Дай да се вземем в ръце, братче, дай и ние да се корумпираме, дай и ние нещо от тоя живот да разберем! Колко му е - като ти поиска някой нещо, и ти му поискваш, няма лошо, хората си знаят, че тия работи така стават и си дават, без даже много да се пазарят! Виж колко народ се връзва на телефонните мушмороци - щото знае, че ако полицията не вземе, ще вземе прокурорът, а ако и той се прави на интересен, има си и съдии - първа, втора, трета инстанция, инспекторат, висш съдебен и прочее... Само ние с теб се назлъндисваме и се правим на интересни!

- То си е пара - впечатли се прошлякът. - Сто и двайсет милиарда... Това с колко нули се пише?

- С хиляди! - рекох. - Не съм ги броил. Ама са много! Цял машинописен ред не им стига! И няма срамно - и във Франция вземат! И в Брюксел! И в Германия - можеш ли да си представиш!

- Не мога - рече прошлякът. - Чак пък в Германия... И по колко вземат?

- Нямам представа - признах. - Ама сигурно по много, щото виж ги как живеят там, виж как живуркаме ние тук... Щото се правим на почтени - затова! Хак ни е!

Прошлякът очевидно се заинтересува, защото извади скритият от клиентелата служебен телефон и почна да смята на калкулаторчето:

- Сто и двайсет милиарда... Брей, много нула, много нещо... Делено на шестстотин милиона...

- Що пък делено? - заинтригувах се.

- Щото към шестстотин милиона сме били европейците - ти не си ли чел вестници?

- От вчера не съм - признах гузно, - малко съм в запой...

- Делим сто и двайсет с много нули на тия шестстотин, за да видим колко се пада на калпак, и получаваме... А стига, бе! Кво получаваме!

- Кво получаваме? - не изтърпях.

- По двеста евро на калпак! Четиристотин кинта годишно!

- А хич? - зададох най-икономически оправданият въпрос.

- От тия четиристотин - двеста за теб, за да си траеш!

- Почтено - съгласих се. Двеста кинта щяха да ми свършат работа.

- И сто - да не ме закача полицайчето.

- И то е човек - кимнах.

- И петдесет - на чорбаджията. Всеки ден ме пребърква по джобовете и из други места, да не съм скрил от неговия дял!

- Като няма начин... - вдигнах рамене.

- И за мен кво остава? Жалка петдесетачка!

- А хич? - продължих да упорствам аз.

- Братче, аз тая петдесетачка ще си я изкарам на първите избори - само да застана на ъгъла до училището, след десет минути я имам! Мани ми се от главата с тая корупция - аз честен съм се родил, честен ще си умра!

Ей, почтено животно е това, българинът! Неподкупно, разбираш! Затова сме на това дередже!

Ама аз ще си върна шишетата и с парите ще взема да ида да корумпирам други страни и народи, така да знаете!