|
| Паднал ангел, окован зад решетките, разкъсва мрака на тъмницата и създава припек. |
- Екстра - както често повтаря той. - Направо си е екстра. Навън, като бях на свобода - никъде не намерих работа. И три пъти на ден храна.
Най-редовно го посещавам и винаги му купувах разни лакомства - слънчогледови семки, дребни бонбони. Днес носех вафли. Имаше си причина за това.
- Аз - викаше приятелят ми - лежа в най-луксозния пандиз. Заедно с по-първи хора. Наркотрафиканти, фалшификатори на пари, набедени за международни престъпници. Само аз съм обикновен човек. А всички те живеят от луксозно по-луксозно. Имат кетъринг обслужване, само избрани неща. Но когато ме видят да хрупам вафли - всички се скъсват от завист. Лигите им текат за най-обикновен печен слънчоглед. Или за пакетче солети.
- Защо? - питам го.
- От много ум. Не се сещат. Могат да си поръчат хайвер чак от другия край на света, ама, на - за кутия вафли не им стига акълът!
- Цар си! - викам му.
- Да, бе! - вика той. - Аз съм кралят на ширпотребата! Ако знаеш какви неща научавам тука, ум да ти зайде!
- Че тука споделяте ли си? - питам го.
- Ние друга работа нямаме! Всеки всичко си казва. Вече знам как се обира банкомат, как се изкарват историческите ценности от страната, колко струва да се затворят очите на един митничар, когато трябва. Страшно много важни неща се споделят.
Викам му:
- Ти вече ставаш и за политик. С твойте умения направо можеш да оглавиш партия.
- В затвора - казва приятелят ми - политици няма. Истината е, че тука много ги чака да дойдат, ама нъц! Политиците у нас все са невинни.
- Е - рекох му, - всички знаем, че и в затвора виновни няма. Всички са невинни!
Приятелят ми отваря внимателно кутията с вафли и ми казва:
- Не си прав! Аз, например, най-правилно съм прибран вътре. Е, да, осъдиха ме, че с колата премазах три кокошки на пътя, ама това не мога да го отрека. Карах бързо и отвях горките пилета.
- Говорили сме - викам му, - хора с по-големи грехове се разхождат на свобода по улиците!
- Не знам - вика приятелят ми - как е при тях, но при мен всичко доказаха. Имаше свидетели, следствен експеримент, разплакани бабички, които страдаха по проскубаните кокошки... Имаше даже едни свидетели, които твърдяха, че съм карал камион и по тротоара съм гонил горките пешеходци, за да няма никакви свидетели на моето вероломно убийство на трите кокошки. Всичко беше като на филм, знаеш го.
Помнех, разбира се.
- Та - казва приятелят ми - ето затова няма политици в затвора. Каквото и престъпление да извършат или закон да погазят - няма свидетели, никой нищо не е чул, не е видял и няма начин да свидетелства срещу тях.
Замислих се.
- А може би - рекох му - ние си дрънкаме ей така, на ангро, а нашите политици са едни напълно безгрешни хора.
Приятелят ми се смее с глас:
- Да, така е. След като аз съм в затвора за три прегазени кокошки, значи има справедливо правосъдие. А щом те са на свобода - значи няма престъпление.
Вече и аз се смея:
- Ей, вече говориш като истински политик. Като ти изтече присъдата, можеш да управляваш страната с твойте умения.
- Луд ли си?! - пита ме приятелят ми. - Не ща да управлявам нищо.
- Защото не знаеш колко е сладко - казвам му аз.
- Не, не, не ща! - инати се той. - Това, че съм в затвора, ми стига като изпитание, друго не искам!
Продължавам да го убеждавам:
- Политиката е много по-блага работа! Не се отказвай от единия инат само!
- Предпочитам да съм си най-обикновен пандизчия!
- Защо? - питам го.
Той пали цигара и пита:
- Знаеш ли какво е разликата между затворника и политика?
- Не! - признавам си.
- Затворникът се радва да му изтече мандатът, а политикът чака с ужас края на своя мандат!
