Застани, царю, една сутрин, на някой подлез и погледай лицата на хората, които се изкачват по стълбите, за да хванат трамвай. Бас ловя, че такова нещо не ти е хрумвало - и не поради някаква особена "височайшост", не! Ти не си такъв човек. Просто живееш в друга "екзистенция" - сред паркове, пауни, лимузини и разни особени колекции от неща и хора.

Тъй че - да погледаме...

Ето, по стълбите се изкачва старче. Брадичката му се тресе като шевна машина, в погледа му догарят последните съчки достойнство. Знаеш ли къде отива? На ежедневния си воаяж до пазара "Иван Вазов". Да воюва за по-евтин спанак. Старчето никога няма да види Гибралтар.

Ето, изкачва се жена на средна възраст с маймунски дълги от мъкнене на торби ръце. Сложила е руж на бузите си, помъчила се е да се зареди с бодрост. Но по това как уморено присвива очи още в началото на деня разбираш много - как децата й създават проблеми, как пак не е закусила, как "акумулаторчето" й е напълно изтощено, как иска да затвори очи и да изчезне. Тя никога няма да види Париж.

Ето, изкачва се по стълбите ученик - добре облечен, маниашки подстриган, цял "лунгур", каквито са учениците сега. Но защо, като се изправя горе, затваря очи и заспива. Или е препушил, или е махмурлия. Или - и двете. Той може би скоро ще види Гибралтар, твърде скоро.

Ето, изкачва се по стълбите красавица - добре облечена, добре ухаеща, гъвкава. Но край устните й вече са се появили горчиви бръчици, по които безпогрешно разбираш - нищо интересно и обичливо не очаква тя днес; и вчера е било така, и завчера; и утре май ще е така. Тя също може би твърде скоро ще види Париж.

Ето, изкачва се по стълбите едно момиченце - най-много втори-трети клас. Очите му са по детски лъчезарни, то мъкне с упоение тежката чанта. Но по това, как стреснато поглежда възрастните и как застава доста встрани от тях, разбираш колко е наплашено, колко не по детски сурово възприема то света. Къде си да помагаш, глупако Хари Потър?

Ще попиташ, царю - ама, чакай, какво общо има туй с мен?

Нищо, освен нещо много далечно, скрито в подтекста, в мъглата на асоциациите, в умората от безвремието, най-общо казано.

Но трамваят идва. Ти не се качвай, царю, в нашия трамвай, защото нашият трамвай вози към Орландовци. А ти все още имаш шанса да влезеш в историята. Като се натовариш за Мадрид.

Иначе рано или късно безвремието ти ще те изведе на нашата трамвайна спирка.