Пред съдебната палата стоеше умислен човек. Спрях при него:

- Здравейте - рекох му, - отвориха ли палатата, или още ще чакаме?

- Не ме ли познахте? - попита ме непознатият.

Вгледах се, напрегнах се и го познах.

- Боже! - рекох. - Това сте вие!

Той скромно кимна с глава.

- Господин съдия - казах възможно най-почтително, - какво правите тука, пред съдебната палата?

Той се огледа на всички страни и тихо ми отговори:

- Чакам!

- Какво чакате! - не разбрах аз. - Обикновено вас ви чакат! Вътре, на стройна опашка подредени.

Съдията широко се усмихна.

- Е, веднъж така, веднъж иначе. Но сега чакам да ми дойде редът.

- Ред ли? Нещо раздават ли?

Съдията поклати глава.

- Нищо не раздават. Просто чакам да ме обидят. И тогава да си отворя устата и да кажа аз какво знам! Да разкажа всичко за съдебната система.

Замислих се.

- Ама, господин съдия, извинявам се, че ще го кажа, но вас всеки ден ви обиждат. Тези, които наказвате, техните роднини - те все ви обиждат. От години говорят, че сте корумпиран и развратен човек, че при вас всичко е пари.

Съдията искрено се разсмя.

- Нека си говорят хората. Това не е обида! Това е част от живота, веднъж така, веднъж иначе. Такива думи са очаквани. Но да те обидят своите, хората, които ти браниш, а понякога и храниш, те да ухапят ръката ти - ето това вече е обида.

- Имате предвид вашите колеги - съдии, прокурори, следователи и полиция?

Той пак се огледа на всички страни.

- Да, млади човече, да. Това е тежката обида, това е краят на света.

Напрегнах паметта си отново.

- Господин съдия, че те доста ви обиждаха през годините. И вашите колеги ви наричаха корумпиран и развратен човек, че при вас всичко е пари. Писаха срещу вас и семейството ви, описваха имотите и воаяжите ви по разни скъпи места по света.

- Да, да - съгласи се съдията, - и какво стана? Нищо, едно голямо нищо. Говориха, говориха, пък им омръзна. А сега са решили да ме съдят. Мен да съдят!

Попитах го:

- Това ли е обидата, която чакахте?

Той кимна:

- Да! Правораздаването е тънко дело. Още нищо няма срещу мен, само заплашиха, застанаха пред медиите и ме посочиха с пръст. И аз сега чакам да видя ще има ли дело, или няма да има. И ако има - ще си отворя устата. Така ще ги насосам, че ще видят те!

Най-искрено го попитах:

- Господин съдия, що не вземете сега да ги кажете нещата, дето толкова години стискате и премълчавате?

Той ме погледна неразбиращо:

- Сега! Какво да говоря сега?

- За това, дето искате да го кажете после!

- Сега не е редно. Човек не застава срещу своите без причина. Но когато ми дадат повод, тогава ще видят!

- Ама - рекох - нали вие и сега знаете кирливите ризи, дето един ден ще изкарате на светло. Какво ви спира?

- Нищо не ме спира. Но пък и нищо не ме кара да го правя!

- Как нищо! Знаете неща, които никой друг не знае. Сигурно ще посочите и виновни, сигурно ще говорите и за престъпления от ваши колеги.

Съдията вдигна рамене.

- Сигурно.

- Направете го сега. Това, което знаете, едва ли ще се измени много.

- Нещо не се разбираме. Нямам причина да го направя.

- Ами закона, ами правото, моралът и съвестта човешка? - попитах го аз.

Съдията пак широко се усмихна.

- Е, веднъж така, веднъж иначе. Ще говоря, когато ми дойде редът.

- Не ви разбирам!

Съдията се съгласи.

- Аз съм законът, а ти искаш да си моралът. Няма да се получи.

- А при вас как все се получава? - попитах.

Съдията махна с ръка:

- Веднъж се получава, веднъж не. Аз за това сега стоя тука и чакам да ми дойде редът!

Най-честно му пожелах:

- Дано по-скоро го дочакате, че ще вземете да настинете тука, дето стоите. Вашата ябълка на раздора няма нищо общо с рая. Нито с нас, хората, нали?

Съдията нищо не отговори, само кимна.