Сукното е опънато върху масата. Насядали сме около нея от къде икиндия - сладкодумният солдатин Швейк от Старе Храдчани, синьокръвият дон Кихот от Ла Манча, баба Гица от съседния вход и аз. Бриджът ни унася и размеква.

- Така като гледам, три без коз - форсирам вдъхновено. - Наскоро четох из пресата. Ама жест, ама патриотизъм! От общонационално благоговение косъмчетата ми настръхнаха. Арабията ви казвам. По врата и наоколо. Онуй девойче Калинчето не стига, че дошло и се омъжило по католически терк в православното на Неговата Им Собствена Величавост мадридския бащичко виртуално царство, но и решило да подари на Националния исторически музей сватбената си рокля. Това ме трогна до сълзи. Направо ме разби и после ме потресе. В знак на благодарност пък аборигенският музей дарява шпаньолския Мунчо, дето се оженил за нея, с модел на най-старата праисторическа лодка, открита в Черно море. Честно, хвърлихме дюшеш със сакскобургготиге, остготите и вестготите. Дето се вика, много са готини. Покрай тяхното благородство най-накрая се сдобихме с достоен музеен символ на нашия непокорен дух и национална идентичност.

- Пас - примирено дъвче долна устна солдатинът. - Аналогичен случай имаше в село Хостивице, в което временно отседнала джебчийката Антония Шкопкова от Нецмен, Колинска околия. С милувките й се облажил ковачът Вацлав Силовски, за което й бил много благодарен и настоял да му остави нещо за спомен, преди да отплува по белия свят. "Бъди рахат, ще ме запомниш!" - прошепнала му палаво госпожица Шкопкова и същата нощ опънала платната. За подарък му оставила две неща - опразнен портфейл и срамна болест.

- Пас. Пастърма. Спастрена мома - шумоли баба Гица (тя не разбира от карти изобщо, но съм я научил да казва "пас" по осемнадесет начина). - То и аз ще се разровя из килера. Току-виж им потрябвало гоцеделчевско сетре.

- Контра - проронва донът. - И скъпата ми Дулцинея Тобоска бе такава.

- Каква? - пита любознателно Швейк - джебчийка на дребно като госпожица Шкопкова или джебчийка на едро като госпожа Муньова?

- Такава - проронва идалгото.

- Реконтра - казвам твърдо. И си мисля на глас. - Това е не само дар от сърце, но и очертаване на нова музейна стратегия. Всички други експонатни боклуци можем и да ги бухнем в бунището на историята вече. Ще разгърнем изложбата по същество, а не с някакви си Омуртагови колони, Мадарски конници и дяконови тефтерчета. Вече я виждам във въображението си - роклята на Калинчето, замрежените вълнени чорапи на Кардамчо, корсета на баба им Йоанка, долната протеза на дедо им Борисчо, цукалото на Симеончо, левия чехъл на Маргаритка, счупената шнола на третата снаха, насраните памперси на единайсетото внуче... И тъй нататък. Автентични жалони на духовното ни величие и запазеното през вековете национално достойнство.

- Пас - обажда се Швейк. - По абсолютно същия начин жителите на градчето Худиш се трупаха всяка сряда на улица "Платнаржска" 13, под верандата, за да наблюдават с патриотичен възторг просването на изпраните кюлоти на кръчмарската съпруга Божена Фридрихова. На този ден полицията регулираше движението, следеше за нарушения на обществения ред, веднъж даже арестува метача Иржи Чехура за опит да открадне един от дантелените, с турски ластик, екземпляри.

- Пас. Ан пасан. Ги дьо Мопасан - въздиша баба Гица.

- Еееех! - още по-силно въздиша рицарят на печалния образ.