|
| *** |
Тва е един от малкото моменти, когато усещам, че ми се възхищава. Пристъпям бавнечко, тежко и важно с гумените ботуши и чуствам как по гръбо ми пролазват тръпки. Знаете, като кога сте напълно убедени, че некой ви гледа втренчено изотзад. Жената стои на вратницата и ме мери с поглед да се отдалечавам къде овчарника у свежата утрин и да си мисли: "И моят мъж става за нещо". А аз си потропвам с овчарската гега у такт по разбитио асфалт, вървим направо през локвите и продължавам да стъпвам тежко-тежко, като Гай Фокс на 31 януари 1606-а*.
Обичам да ходим с овците, що се абстрахирам от простотиите на цивилизацията. То "цивилизация" иде от латинската дума за "град", ама и у наше село има цивилизация, да не си помислите нещо. Заран изпращаме дечора на училище. Те там се подготвят за предизвикателствата на цивилизацията, не мислете, че учат пълни простотии, дето нема да им свършат и за пет стотинки работа у реалния живот. Трупат знания и още как! На две магарета сено не могат да разделат, ама айде...
Понекога с жената требва да прескочиме до града, за да земеме хапчетата на оная усойница, тъщата. Тва ми е едно от най-омразните занимания. Не знам си коя клинична пътека, ама не у тая аптека, па виж, накрая си е таковало века...
Кога сичко най-после свърши, уж да разпуснем у хоремага, нещата пак се разпадат. Кръчмарката пущи телевизора и се почне с ония ми ти лозунги на зализани, лъснати, облечени като за посещение при английската кралица бабичка политици, къде щели да теглат нови заеми, та да закрепат НЕК, КТБ и джобовете си. Други ще национализирват, а бъдещето ни ще е светло, трети двайсе и пет години защитавали правата на всички българи (у сараите), четвърти се праат на мускетари, пети не са си пили хапчетата... И у кръчмата настава крамола на момента.
Като ми доскучае до немай къде и си изпием дневната доза ракийца с ментичка, та да се ваксинирам срещу вредните влияния на социума, па си пойдем за назе, жената ме посреща с нова порция цивилизационни избори. Комшийката у лево си била купила фритюрник. Оня у десно бил си сложил ролетни щори да го не гледат хората кво прави у тех си. А ние нищо не сме си земали за къщата поне от пет години. Поглеждам многозначително каната, дето я купих за петнайстата годишнина от сватбата ни, и се затварам у спалнята, да не ми досажда. Добре, ама тамън се унасам у дремка и големият син улита с гръм и тресък и почва да ми дудне, че не знам кой си от техния клас имал не знам какъв си айфон.
Те затва обичам да ходим с овците. Пълно спокойствие. Заведеш ги на хубава поляна, хрупат тревица, та знае ли се. Дойде време за пладнуване, опънеш се поди некое дръво, попийваш си ракийка, резнеш доматец, хапнеш от сиренцето, подлютиш се малко с кромида, па клепачите ти натежат и си изкараш мандата като овчар безметежно. Никой не ти държи сметка нито за агнетата, нито за млекото.
Сега съм се припекъл на шарената сенка под петооктомврийското слънце и се наслаждавам, щото знам, че овците си кротуват на ливадата и нема да мръднат наникъде. Ще ги прибирам след малко в обора, а после синовете ми ще ги подкарват, та да ги издоим. Хрупането на тревица пък е подкупът. Всичко е толкова просто и ясно. Нема никакви трикове на цивилизацията.
Овчарите винаги ще си имат овци, а овците ще ронят сълзи по децата си, които касапите принудително отвеждат някъде по Великден, Гергьовден, сбора... По същите празници некои от агнетата току-виж се прибрали. През година-две. Или пък изпратили картичка и стотина евро в плика. А, то си е ясно, овците няма да запомнят нито пети октомври 2014-а, нито пети ноември 1605-а. Ще помнят само на баба си напуканите пети. Иначе цивилизацията, такава, каквато я познаваме, ще рухне и стадото може да обърка плановете на овчарите. А те са на зареда...
_________
* Денят на екзекуцията му.