Онзи ден социалните мрежи нададоха вик:

- Братя, да се вдигнем всинца и да помогнем! Да намерим това що губят най-много по нашите земи - доказателствата!

Само това и чакахме.

- Вярно е - викаме си, - по нашите земи не остана доказателство за нищо! Всичко опропастиха!

Излязохме навън въоръжени с подръчни средства. Всеки влачеше каквото е намерил по тавани и мазета, носеха се кирки и лопати или лупи и истински металотърсачи. Имаше и такива, които се доверяваха само на своята лула, своя взор и нюх - те не откъсваха очи от земята или просто пълзяха и душеха наоколо.

Всички говореха, че трябва нещо да се направи. Да се намерят доказателствата и да спре този теч на разни вещи, предмети и лица. Повече така не може!

Пълзим и търсим доказателствата. Обръщахме всеки храст, всяка тревичка по пътя. Надничахме зад ъглите или в кофите за смет. Спирахме се на всеки подозрителен обект, внимателно го разглеждаме и чак после продължавахме напред. Няма. Кьораво доказателство не намирахме по пътя си. Един прави предположение:

- Значи доказателствата са изпаднали на пътя, циганите са ги намерили и са ги предали за скрап!

Не му обръщаме внимание, но отбелязваме, че по земята, която така внимателно претърсваме, няма и един атом желязо. Всичко е обрано и изметено.

Намираме папки, пълни с разни хартии. Четем ги, ама нищо не разбираме. По-умните от нас викат:

- Това не са доказателства, това е литература. За туй са я метнали на боклука. Вече никой не се интересува от литературата.

- Прави впечатление - казва един, - че много следи водят към банките или направо към граничните пунктове на държавата. Това какво доказва?

Викаме му:

- Това пък доказва, че няма да намерим доказателство за нищо. Банките си имат банкова тайна, а на границите отдавна нищо не се доказва.

Продължаваме да ровим навсякъде и да търсим.

- Няма бе, няма! - предават се по слабохарактерните.

И обобщават:

- Доказателство ли е - не го търси у нас! Няма и следа за приватизация, за продажби и покупки на предприятия и заводи, на ниви и горски масиви, кьорав белег не остана. Изчезнаха цели банки, трезори се изпариха, да не говорим за авиопревозвачи или държавни резерви и разни мощности. Всичко отдавна е заметено.

- Да, бе, да, а сега са тръгнали някакви тефтери и бележници да търсят! Майтап работа!

- То следа от държавата не остана, никакво доказателство, че тука е имал материали и ценности, те пак ни хвърлят в музиката - изгубили били някакви доказателства по някакви дела. Аман!

По-упоритите ровят сред боклуците. Намират парче морал, трохи съвест. Почистват ги и питат:

- Какво да правим с тях? Те стават ли за някакво доказателство?

- Няма нужда от такива неща - нареждат ни водачите, - това отдавна са изгубени неща, не са годни за нищо. Видите ли морал - изхвърлете го. Забележите ли някъде парче съвест - подминете го. За тях никой няма да ви търси сметка. Но ако намерите опаковки от морал и съвест - това е ценна находка.

- Е - викаме, - то нищо не остана! Никакви следи и доказателства не намерихме! Колкото и да искаме, ние не можем да помогнем на държавата или на нейните органи, които закъсват все повече. А опаковки и сами си намирате.

Мнозина не се съгласяват:

- Ние сме валат, не органите и държавата. Ние трябва най-после да стигнем до дъното!

- Защо? - питаме в един глас.

- За да имаме твърда почва под краката си.

- Хайде да си ходим - чува се глас от тълпата. - В нашата държава трябва голямо въображение, за да приемеш реалността.

Така свършва поредната ни акция от социалните мрежи - търсене бол, доказателства - йок!