Вдигна "слънчогледа" катаджията и аз веднага вдясно. С ленивата походка на хищник, дебнещ охранено ранно пенсиониране, той доближи страничното стъкло. Смъкнах го.

- Полицай Коджарамбов - представи се, както си му е редът.

- Много ми е приятно - казах от немай-къде.

Той поклати фуражката си:

- А не трябва да ви е приятно. Напротив, трябва да ви е срам, гражданино водач!

Помъчих се да се засрамя, мълчаливо. Той продължи по канона на изконната традиция:

- Какво ще се правим сега, а?

Отговорих стереотипно:

- Не може ли да направим нещо?

Той небрежно провря ръката си над смъкнатото стъкло:

- Хора сме, все нещо ще измислим...

Ясно, ще се плаща. Извадих портфейла си, а от него - любимата си двайсетолевка. Тръгнах да я пъхам в ръката му, той се дръпна като опарен:

- Чакай бе, човек!

Зачаках. Катаджията се почеса по особен начин по ухото. Усетих движение зад гърба си. Погледнах в огледалото за обратно виждане - от патрулката слязоха двама униформени и разкършвайки схванати крайници, ни приближиха. Застанаха зад гърба на своя колега и разпънаха доста добре направен транспарант с надпис "Не" на корупцията сред органите!", който ни закри от три страни, та се почувствах като в иглу.

- Какво става?! - осмелих се да попитам.

- Отвсякъде дебнат опасности - въздъхна той. - Онзи ден един колега го заснели как работи, та стана за резил. Не можем да позволим органите да ставаме за резил, нали?

Съгласих се, пък пак му подадох двайсетолевката:

- Заповядайте да се почерпите...

- Шът! - прекъсна ме той. - Кой знае кой ни подслушва точно сега!

Замръзнах. От патрулката слезе още един катаджия, вдигна на рамо преносима музикална уредба с огромни високоговорители и застана наблизо. Зазвуча увертюрата на най-популярната песен в най-новата българска история. Понечих да подам банкнотата, но пак бях спрян. Едва когато най-популярният глас в най-новата българска история запя могъщо "Ако под юргана лоша буба лази, нашата полиция ни пази..." униформеният пак пъхна ръката си през прозореца и пое банкнотата като партия столетница вината си.

За конспирация се наложи да изслушаме песента докрай. За да се подмажа, отмервах такта с главата си, а пътните полицаи с транспаранта се поклащаха в удивителен синхрон. Когато на финала херолдът изпя "Хора, подарете цвете, хора, запомнете ни добре", понечих да изтичам до близкия цветарски магазин, но моят човек ме спря:

- Няма нужда. На мъж цветя, нали... И без това ни наричат всякакви.

Съгласих се, че не бива да подхранваме мълвата.

- И да се запомняме няма нужда, нали? - продължи той.

Потвърдих, че това най-малко ни трябва. Той ми отдаде чест и пъстрата групичка тръгна към патрулката. Изведнъж се сетих, подадох глава през прозореца и подвикнах:

- Господин полицай!

Той спря и ме погледна.

- Господин полицай, аз съм с колан, колата ми е технически изправна, карах със съобразена скорост - за какво щяхте да ме санкционирате?

- Как за какво?! - удиви се той. - Предлагаш подкуп на длъжностно лице, малко ли е!

Признах, че никак не е малко, ами даже е много. И се разделихме по живо, по здраво.