|
| *** |
Седим аз, Коце и Митко Жеков на кожения диван в кабинета на шефа мрачни и бледни до синкавост. Двамата подуправители си шепнат нещо в ъгъла, шефът пуши мрачно, тръска цигарата си в пепелника, ръката му трепери недвусмислено. Доктор Врангов, облечен в зелена хирургическа дреха, вече е сложил на лицето си марлена превръзка и реди страшни никелови инструменти върху застланото с бяло платно бюро, а непозната възрастна медицинска сестра подготвя спринцовка с упойката... Навън е сив и хладен ноемврийски следобяд, вятър полюшва безлистите клони на тополата край прозореца и откъм кафенето на партера разлигавен педераст пее някакво "Ай лъв ю"...
Шефът става прав, гаси цигарата, фасът, натиснат в пепелника, изпуква в ръцете му като жив:
- Фирмата никога няма да забрави това, което един от вас ще направи днес за нея! Искам да знаете, че целият личен състав, всичките тези сто и осем души и техните семейства, с благодарност и обич ще шепнат имената ви и ще ви благославят!
Припадничава червенина е избила на бузите му, запотила е стъклата на очилата му, като стъкло на трамвай в студен ден, а гласът му издайнически глъхне. Подуправителят Пешев се приближава към нас. Държи в ръцете си някаква картонена кутия, а в кутията - три внимателно сгънати листчета. Жребий! Сърцето ми бие лудо, усещам как капка пот пробягва по бузата ми. Знам, сигурен съм, че листчето с кръстчето ще се падне на мен. Винаги съм си бил Марко Тотев! Първи бръква в кутията Коце. Избира си листче, разгръща го, виждам как светва лицето му:
Не съм аз!
Посяга и Митко Жеков. И той не е!
- Аз кво да тегля! - казвам. - Ясно!
- Не, не! Процедурата си е процедура! - клати глава подуправителят. - Да няма после "хър-мър"!
Бъркам в кутията, взимам последното листче и го разгръщам. На него, то се знае - кръст!
- Добре, че не съм пианист! - опитвам се да остроумнича. - На стари години пръстите са важни полови органи!
Медицинската сестра кисело се усмихва, а шефът обгръща с длани главата ми и ме целува по челото:
- Няма да забравя, да знаеш! Никога няма да забравя това, да знаеш!
Свалям сакото, запретвам ръкавите на ризата си, лягам на кушетката специално донесена тук за случая и опъвам дясната си ръка върху покритата с бяла марлена покривка масичка, поставена току до кушетката...
- Спокойно! Нищо няма да усетиш! Лежи си все едно си си у вас пред телевизора! - остроумничи и доктор Врангов. - И не гледай! Не е интересно!
Ще реже средния пръст на дясната ми ръка. Всичко е, за да спечелим най-после една обществена поръчка и ние. Щото вече трета година всички обществени поръчки в нашия град ги печели "Кавръковстрой АД" на Пешо Кавръков. Има си той свои хора в общината и те задължително при обявяването на всяка обществена поръчка, в условията, на които трябва да отговарят фирмите участници в конкурса, включват и задължителното изискване "...във връзка с документите на Лионската комисия, предписанията на Йоркширската конференция по метрономия и правилника за работата с оксижен в запрашена среда, в ръководния екип на изпълнителя задължително трябва да има поне един инженер с липсващ среден пръст на дясната ръка..." Разбира се, на всички е ясно, че това малоумно изискване е включено в документите по конкурса само и само "Кавръковстрой" да го спечели, защото самият Кавръков е без среден пръст на дясната ръка, но как, кажете ми, да протестираш. И има ли изобщо човек, който може да се оправи с тарикатите в общината ни, на които, и това е ясно на всеки, Кавръков добре е платил! И той винаги печели! До сега обаче! От днес нататък ще влизаме в състезанието като равни - и в нашата фирма вече ще си има инженер без среден пръст на дясната ръка... Покриват лицето ми с чаршаф, а медицинската сестра ме бодва с упойката...
Трепери, Кавръков!
