Казаха ми, че съм безпросветен лемур, полуграмотен драскач, финансов инвалид, недостоен мъж и религиозен блудник, склонен към кощунства. С претенциите ми можело да се счупят в кръста няколко хиляди блондинки, докато възможностите ми били като на човек с пари над гарантирания минимум в КТБ.

Спихнах се като костинбродско суфле.

А искам да се гордея.

Искам, когато са ме опердашили така, че името си да не помня, да кажа с открито сърце - българите не се предаваме, продължаваме напред. Опердашиха ме нечестно, ама на пернишки бой ше ги бия на почивки и двамата братя - родни синове на мафията. Ще ми целуват юмруците, както не са целували на босовете си пръстени!

Искам като родителите и менторите на Крисия да измъчвам малки деца и да твърдя, че го правя за тяхно добро и за славата на България. Може би някои от вас са чували за вокална педагогика и за това, че с детски гласове се работи внимателно, за да не се съсипят. Вероятно други са чували, че малките деца се стресират от асиметрично внимание и свръхизисквания. Но в края на краищата какво е едно осакатено детство пред гордостта от постигнатото? Какво са пет лева между приятели? Какво са няколко гласни и душевни струни между патриоти?

Искам да не ми трепва окото от изрази като "ти, читателю, всеки ден гласуваш за нас със стотинките си, благодарим ти; няма да излъжем доверието, няма да угасим пламъчето"; и веднага след това да напиша ода за културната медиатичност на Слави Бинев - пак без да ми мигне окото. След това да легна жълтите павета в подкрепа на Вежди Рашидов и да кажа, че го правя заради убежденията си, с които се гордея.

Искам да се гордея с Цветан Цветанов, когато го награждават за доблестта да направи "обосновано предположение" на чия задължителна за посочване групировка принадлежат останките на дадено лице - терорист. Това с Цветанов е истина, наградили са го на голямо събитие в Ню Йорк. Награденият похвалил домакините за организацията. Също повод за гордост, който ми докарва сътресение на панкреаса или някоя метатарзална (предходилна) кост, трудно ми е да преценя.

Искам да се гордея, че вече и нашето консуматорско общество си има Черен Петък, но аз предпочитам Ози и Блек Сабат, в краен случай - Черния Петър. А добрият тон изисква да кажем - наште консуматори поздравяват ваште консуматори.

Искам като религиозен демагог да река: Ако имате вяра колкото едно хигс-бозонче, кажете на тая планина да се премести - тя ще се премести. Ако имате вяра колкото зрънце елда, няма да ви прави впечатление, че църквата служи на служителите си и на светската власт, върти схеми и се възпалява само на теми, дето изобщо не са й работа.

Толкова е хубаво да не се съмняваш в себе си, а да се гордееш. Примерно с такива думи: "Поел съм ангажимент да работя дори в правителство на малцинството в името на държавата и хората. Всеки човек или партия има право да ревизира и да прави това, което счита за добре за себе си". Всеки човек има право да ревизира мнението и позицията си, а решителните и смели хора го правят по няколко пъти на ден. И не се притесняват, гордеят се.

Искам МВР, ДАНС и съдебната система да ми проведат профилактика, след която да имам синтаксиса на Цветан Цветанов, последователността на Бойко Борисов, толерантността на Валери Симеонов, етикета на Слави Бинев, собствената стойност на Божидар Лукарски.

Не съм гладен и никога не съм плакал за бедните. Но наскоро се сетих за израза "нахранете журналистите" - понеже тръгнаха да ме угощават с мрачно бъдеще; но това е цяла отделна тема - кой как си изкарва хляба в тоя честен занаят. Сега искам да разкажа само как се нахраних и проведох реформи в някои секторни политики - спорт, транспорт, здравеопазване и хранително-вкусова промишленост.

Карах по главен път Е-79. Изгубих управлението на велосипеда, направих един плонж и захапах асфалта, та се нахраних като попско дете на Задушница. Повърнах и пътят започна да се превръща в магистрала. Оттогава не ям Е-та и консерванти. Това е трудно изповедима екзистенция с малко гарнитура за размисъл.