Така вглъбен съм виждал комшията само като претака кисело зеле. Седеше на кухненската маса и се опитваше да напише нещо на лист, откъснат от тетрадката на детето.

- А, комши - извика той като влязох, - ти нали беше завършил тридневни курсове за преквалификация на безработни готвачи в начални учителки?

- На начални учителки в безработни готвачи - уточних. - По правителствената програма "Ден да мине, друг да дойде".

- Абе, грамотен си! - той се опита да натика в ръцете ми молива - Напиши ти оставката, а? Мен ме заболя главата от мислене и долните мозъчни полукълба от седене! Искам ракия!

- Значи не всичко е загубено! - зарадвах се.

Комшията сипа от тройния препек, грам захар не е слагал в него, само мухлясали сладка и баят тиквеник, доказан мозъчен стимулант. Чукнахме се, отпихме, замезихме с ариергарда на царската туршия. През цялото време въпросът висеше във въздуха като прелюбодеец от балкон в буржоазна карикатура.

- Каква е тази оставка бе, комши? - зададох го най-сетне.

Той въздъхна:

- Що му трябваше на бат Бойко да ни иска оставките накуп?

- Не ни е съдено да знаем това - богобоязливо извих очи към тавана.

- Да не би нещо да не съм разбрал?! - стресна се комшията и подвикна. - Пенке, дай вестника!

Откъм печката се чу звук, който на езика на мечките гризли означава "Муха ми се видиш!" Моят човек въздъхна, доля и известно време двамата мълчаливо пиехме, а капещата чешма отмерваше времето. Най-сетне жена му изтръска обелките от картофи в найлоновото пликче и подхвърли вестника. Комшията стръвно го разгърна, прочете:

- "Така че моля ви, ако има някои, които да желаят да дават оставки, съберете се в група, защото така един по един не е приятна работата" - и ме загледа с надеждата на бездомен пес край млад мъж, режещ на тънко салам "кучешка радост".

- Указанието е ясно - разсъдих, - въпросът е има ли желаещи да подадат оставка?

- Как да няма?! Те министрите подават оставки, та какво остава за обикновените граждани! Не, не съм съгласен с такъв живот и затова достойно ще подам оставка!

- Значи ли това, че ще идеш в манастир? - делово попита жена му откъм печката. - Щото искам да кандидатствам по европроект "Оргазмът не е лукс" и ми трябва твоята половина от спалнята?

- Как да не подадеш оставка, как?! - попита комшията с гласа на Ян Хус.

Кимнах, казах решително:

- Пиши ме и мен, писна ми от тази свинщина!

- Да! - зарадва се комшията. - Цял народ ще подадем оставки, от това по-компактна група здраве му кажи!

- Има начин, има път! - зарадвах се и аз.

Чукнахме се, отпихме.

- Питам се - споделих гласно мислите си, - като подадем оставки, как ще живеем после?

Комшията бе категоричен:

- То е ясно, както сме живели, така и ще живеем, ние инак не можем.

- Честно казано, поолекна ми - споделих. - А то тази неизвестност ме плашеше малко.

Комшията бащински доля.

- Защо тогава е цялата работа с тези оставки? - продължих.

- За да има промяна - обясни ми той. - Пак ще я караме както си знаем, но вече неофициално, което е съвсем друга работа.

В този момент всичко ми се изясни.