Нещата в държавата не вървяха добре. Всички стояха пред вратата на правителството и молеха. Едни настояваха за подкрепа, други търсеха ред и законност, а най-наивните искаха пари.

- Ние - казваха едни - настояваме да бъдат подкрепени държавните структури, предприятия и заводи, за да може народът да живне и да има пари за пенсии и заплати.

- Ние - викаха други - сме за това да бъде подкрепен частният сектор! Частникът със своя труд ще спаси държавата!

Трети откровено декламираха:

- Ние обичаме правителството!

Всички останали, дето нямахме ни частно, ни държавно, клечахме отстрани, гледахме и си траехме.

Врявата пред вратите на правителството не спираше, а напротив - растеше, идваха все повече хора, с най-различни молби и желания.

По едно време дверите на властта се отвориха и отвътре излезе премиерът на държавата. Множеството се умълча.

- Братя и сестри - рече премиерът, - разбирам ви. Вие сте зле, ама и ние сме зле. Вие сте прости и аз съм прост. Ако имах две ризи - веднага щях да ви дам едната, ама нямам. Това е, дето виждате на гърба ми, друго си нямам. Дам ли ризата си - правителството остава голо! Това няма да позволя, това не искайте от мен.

Мнозинството мълчеше.

- Искате пари! - продължи премиерът. - Само това не искайте от мен! Това ми е най-скъпото нещо в живота. Стотинка по стотинка събираме бюджета, всяка нощ броим парите и все не достигат. Искайте нещо друго, но пари - не!

Всички мрачно мълчаха, само онези, дето викаха, че обичат правителството, вееха знамена.

- Мога да ви дам асфалт и инфраструктура! Викат разни пердета, че асфалтът не се яде, ама без него и ядене няма, нали!

Никой нищо не отговори.

- Обаче мога - рече премиерът - да кажа на всички: дайте на българина! Държавата да даде на частника и частникът да даде на държавата. Туризмът да отвори вратата си за българите, а не да гледа само в чуждите гости!

- Няма да стане! - чу се глас от тълпата.

- Що? - запита премиерът.

- Щото - пак се обади гласът - те години наред ни гонеха и обиждаха, отказваха даже да говорят с нас, нищо че друг език освен български не знаеха. А сега викат помощ! Няма да стане!

- Прав си - съгласи се премиерът, - ама да не гоним карез на всеки за всичко.

После продължи:

- Апелирам ви да купувате само български стоки от магазините!

Пред дверите на правителството се понесе искрен смях.

- Че къде са тези стоки? - попитаха един през друг хората.

- Нали всичко вече е само внос!

- Или истинско менте!

- Няма български стоки вече! Само внос и само скъпотия?

- Убихте всичко българско, а сега - купувайте българското!

Премиерът вдигна ръка:

- Пазар и демокрация! Нали това искахте!

- Неее - рече тълпата, - не искахме това!

- А какво искахте? - попита премиерът.

- Работа! Свобода и правда, ама и труд, работа, пари и уважение!

Премиерът рече:

- Не съм виновен за това, че ги нямате! Тези, дето управляваха досега, - тях питайте къде са работата и парите ви!

- Не щем никого да питаме! - рече тълпата. - Искаме ред и справедливост!

Премиерът широко се усмихна:

- Че нали всички искаме това. Да има ред и справедливост! И така да бъде и за бедни, и за богати! Ей за това се боря аз! И сега ви го казвам - мога да ви дам само обич. Това искайте от мене!

- Браво! - чу се самотен глас.

Размърдах се и попитах този, дето стоеше вдясно от мен:

- Какво става отпред, че нищо не виждам!

Човекът се огледа на всички страни и рече шепнешком:

- Така като гледам какви ги говорят отпред, тия хора ще вземат насила да ни направят щастливи!

- Защо шепнеш? - попитах го.

Човекът ми отговори:

- Ако кажа това на глас, може да ме хванат и да ме закарат насила в някой наш курорт!

- Не вярвам - рекох му - да има толкова лоши хора наоколо.

- Хора - рече той - може и да няма, ама курорти бол. Трай си, за да не те боли главата.

Послушах го.