|
| Проф. Любомир Халачев |
----
- Смути ли ви това, че на проведената тези дни конференция "Българското кино - 100 години след началото", която очерта основни проблеми пред родното кино, нямаше хора от властта и държавната администрация, която отговаря за културата?
- Не ме смути, но ме разочарова. Очаквах, че министрите няма да бъдат тук, че председателят на комисията в НС няма да бъде, защото може би те са в Париж за откриването на изложбата в Лувъра. Но се надявах, че все някой от министерството на културата, от комисията, от НФЦ ще дойде. Всеки е бил поименно поканен - над 200 души от властта.
Но и без тях залата беше претъпкана, което е много радостно. Вижте, в последните 25 години ние се променяме във всяка една област - в отношението си към парите, в отношенията помежду си, в отношението към трудовата дисциплина, към хората с други ориентации и т.н. Променяме се и в отношението си към това какво трябва държавата да даде и какво трябва ние да дадем. Навремето Кенеди бе казал: "Не гледай само какво държавата е направила за теб, помисли ти какво си направил за държавата." Много се надявам, че младите хора, които учат при нас, постепенно ще стигнат до такива убеждения. Стараем се да ги обучим така, че да не стоят само тук, в България, и да протестират пред вратата на Министерството на културата, че няма пари; а да опитат да излязат на европейския пазар, където има доста по-добре работещи механизми, различни фондове, добро отношение към всякакъв тип култура.
- По ваши данни 95% от завършващите НАТФИЗ веднага започват работа по специалността. Това впечатляващо число някак не се връзва с образа на мрънкащия творец, който не е разбран, няма пари и т.н.
- Когато нашите студенти завършват, огромният брой от тях си намират работа или като актьори във филми, или в театъра - има вече и много свободни форми; в телевизиите в какви ли не формати. Режисьорите снимат на много места: не всички стават първи режисьори, но могат да са асистенти, да работят в реклами, малки филми. Ами монтажистите? С това увеличено количество на телевизиите те започват работа още във втори курс. Театралните режисьори също, тъй като напоследък започна да се възражда българският театър, особено в София. Друг въпрос е, че като минат 3-4 години, същият този млад актьор или режисьор казва така: е, поработих, поиграх, а сега да направя нещо сериозно. Искам да бъда, дайте ми пари.
От една страна, действително у нас има много трудности пред младите хора, които искат да работят в сферата на изкуството - и финансови, и организационни. Но от друга - младите трябва да знаят, че държавата е задължена да им осигури образование, но след това не е длъжна да ти осигури съответната работа. Затова пък тази държава е член на ЕС, бъди така добър да си намериш мястото на този необятен пазар с 320 милиона зрители, 28 държави, 24 езика и т.н.
- Когато гледаме български филми, много често у зрителя възникват претенции към дикцията и естествения говор на актьорите - т.нар. иронично "витизчийско декламиране".
- Претенциите към нашите актьори в театъра обикновено са, че не се разбира много добре това, което се говори на сцената. Напоследък, въпреки огромните традиции в тази област, актьорите се опитват да играят "естествено" и не се чува добре гласът им. В киното ние нямаме такъв проблем. Публиката бърка думите, диалогът, който не й харесва, с това, че актьорите го произнасят по скучен начин. Когато диалогът не е интересен, актьорът както и да го произнесе, не може да го направи по-добър. Заслушайте се в произволен световен образец, в качеството на диалога, в остроумието - това е едно огромно изкуство. Не са актьорите виновни, сигурно има и слаби сред тях, но не в това е проблемът. Органичността идва преди всичко от текста и от начина, по който актьорът е подбран, режисиран.
- Зад гърба си имате дълга кариера на кинодокументалист. Подкрепяте ли мнението, че документалното ни кино е по-добро и по-успешно представящо се в чужбина от игралното?
- В документалното кино ние имаме сериозна традиция, но преди 10 ноември то беше съизмеримо с доброто ни игрално кино. Имахме и много силно анимационно кино! След промените игралното кино изведнъж започна да страда по две линии: първо, заради липсата на гарантирани държавни бюджети, и второ - защото и литературата страда. За да има силно кино, трябва да има добра литература. 25 години ние не сме имали сериозно отношение нито към литературата, която е в основата на киното, нито към филмопроизводството. Не можем да очакваме, че с няколко малки романа, с няколко малки филма ще успеем да създадем сериозно присъствие. Преди 10 ноември се даваха изключителни пари за подкрепа на млади писатели по всякакви линии - откупки, конкурси, какво ли не. В тогавашния киноцентър беше известно, че от 3 предложени сценария един отива за работа. Да не говорим колко отпадаха още преди това... В момента всеки, който напише сценарий, отива в НФЦ и казва да му дадат пари. И започват конфликтите. Защото в областта на изкуството е много трудно, като видиш една книга или една картина, да кажеш - тя е толкова процента по-добра от другата. Затова казвам: колеги, дайте да не се караме. Най-лесно е да застанем пред парламента и да скандираме "дайте ни пари". Повече пари няма да дойдат. Нека опитаме да направим нещо помежду си. Да направим така, че да имаме колкото се може повече филми, които да излизат на екран годишно, било то и по-нискобюджетни. Когато имаш 500 хил. лв., ти си правиш сметка какво можеш да разкажеш за тия пари. Дали мога да разкажа една история, разположена в Средновековието, с костюми, статисти, декори? Или трябва да взема една изчистена, проста история, каквато е примерно във филма "Урок", и да се опитам да я направя по най-добрия начин, с прекрасна актриса, така че тя да спечели награди от фестивали на всичките континенти.
- Казвате "да не се караме". Но като че ли липсват именно разговорът, сговорът между нашите творци - непрестанно сме свидетели на скандали, ежби, ритане по кокалчетата в битката за субсидии...
- Това би трябвало да бъде част от стратегията за работа в културата - цялата енергия да бъде насочена към създаване, а не да се ругаят помежду си, да се разделят... Страшна е сепарацията в областта на културата. От една страна, тя е предизвикана от това, че всички културни дейци са егоцентрици - то е нормално. Но от друга - все пак ние в някакви моменти трябва да се обединяваме да правим нещо добро. А не непрекъснато да се караме, да спорим. Нима смятате, че разделението е само в киното? Същото е и в театъра - Морфов не можел да понася Явор Гърдев, Гърдев не понася Сашо Морфов... Има и нещо друго, което изглежда е част от нашия характер. Преди цитирах една млада продуцентка, която казва - основният момент, който ни отблъсна от българските фондове и решихме да направим филма със свои пари, беше, че в България е просто невъзможно да получиш пари, да получиш признание, ако нямаш някакъв "свой" човек, който да ти помогне. Ами когато младите хора идват готови вече с такава идея, трудно можеш да ги накараш да повярват, че съществуват и хора почтени, хора, които ще ги оценят.
- Поощрявате ли студентите си да правят жанрови, комерсиални филми? Защо нашите режисьори пренебрегват жанровото кино?
- Оставете комерсиалното. Ние ги поощряваме да правят кино, което разказва интересна история. Защото това е първата стъпка към зрителите. Жанровото размиване е част от общоевропейската борба - може би и на подсъзнателно ниво - да бъдем различни от американците: тъй като в Америка жанровото кино е в основата на производството. Там когато отидеш, първо те питат какво е трилър, комедия, драма. Докато тука, от зор "дайте да не бъдем като американците", правим кино, което е неясно. Да, обаче неясното кино публиката не го гледа. Но в Европа, ако погледнете, добрите филми също са жанрови. Какво е например "Четири сватби и едно погребение"? Класика в жанра. Английското кино винаги ще бъде различно от американското, френското - различно от английското, румънското, българското и т.н. Но защо да не вземем добрите практики?