Винаги така става с нас, преводачите - делегацията се омете, като видя, че ситуацията се е изострила, и ме остави самичък сред племето, с което трябваше да сключим договор за приятелство и търговски обмен.

Каквото и да говорите, по някои места все още обичат белите хора - моментално ме настаниха в някакъв съд с топла вода и започнаха да запържват лук на котлонче. Работата замириса на печено, затова се наложи да прибягна до дипломатически демарш.

- Предпочитам с картофи - рекох на местното наречие.

- Той предпочитал с картофи - захили се вождът.

- Ние сме категорично и абсолютно против - озъби му се някакъв с кокалче, завряно в носа. - Картофите са привнесени от Америка и са набъкани с ГМО, което ще доведе до израждане на поколенията ни. Стига сляпо преклонение пред чужденците! Капка патриотизъм ли не остана у вас, братя!

Докато вождът се усети, братята патриотично се обединиха и го излапаха.

- Добре тогава - продължих с дипломацията. - Да опитаме с фиде?

- Става - нави се новоизпеченият вожд. - Давайте фидето!

Племето обаче се досети, че фидето пък е донесено от Китай, обедини се около новата национална кауза за противодействие на източните влияния и изкльопа и новия си предводител.

- Ти сега ще си мълчиш - разпореди следващият. - С твоите приказки само предизвикваш граждански неподчинения. Тази твоя хибридна война е категорично неприемлива!

- Щом е такава конюнктурата, разбира се, аз енигматично ще си затрая - отвърнах. - Но според мен сте много далеч от националния консенсус по кулинарната парадигма.

- Дайте речника! - ревна вождът, но племето вече беше усетило интелектуалната слабост на управлението и го изяде с парцалите.

След тоя инцидент настъпи бъркотия, защото никой вече не щеше да става едноличен вожд - пълна анархия: едни белеха картофи, други режеха моркови, трети чистеха боб, а децата се замерваха с домати.

- Така ще се получи тюрлюгювеч - отбелязах от казана.

Истината боли - това половината от племето го разбра на собствения си гръб. Настана голям тупаник, в който до едно време надделяваха поддръжниците на картофите, след това превес взе партията с морковчетата, но към края на терена останаха само фасулковците, а конкуренцията бе изплюскана до кокалче.

- Някой да притури дръвца - помолих, - че водата съвсем изстина.

- Дайте дърва! - викнаха всички.

Дърва нямаше. В тарапаната сръчко някакъв ги бе отмъкнал, за да ги косне на съседното племе. Фасулковците се втурнаха след сръчкото, той побягна, те след него, той - пред тях, голямо търчане падна, до едно време се виждаха като ситни мравчици сред пейзажа, после племето се изгуби сред прахоляка, та се не видя. Постоях малко в казана за всеки случай, пък като видях, че освен кучетата около мен няма жива душа, се измъкнах, изстисках си крачолите и рекох на животинките:

- Вие кво правите тука още! Я - чиба - след стопаните!

Кучето е умно животно - веднага разбраха за какво става дума, хванаха следата и - по нея, по нея - отпрашиха и те.

Оттогава никой не е чувал за това племе, заради което се чувствам мъничко гузен. Предполагам, че в гонката си са стигнали чак някъде на север - до Шпицберген, защото четох, че на местните кучета им викали самоеди.

Е, добрата новина е, че поне името на племето на онези, които сами се изяждат помежду си, е останало след това велико преселение...