|
| *** |
- Кво става, комши - питам го, - що ревеш?
Той забърса с ръкав сълзите си и вика:
- Плача за страната ни, за държавата!
Рекох му най-сериозно:
- Ако веднага не спреш и аз ще стана от пейката и ще си тръгна, а ти пак ще си останеш сам като кукувица. Какви са тези глупости?
Съседът изхлипа, но се овладя и рече:
- Най-сериозно! За какво друго днес да плаче човек?
Веднага му опонирах:
- За всичко друго - да, но за държавата - ти си единственият, който плаче. Никой друг не милее толкова за нея!
Съседът пак наду гайдата.
- Спри! - настоях аз. - Иначе си тръгвам.
- Значи - вика той - аз съм единственият, който е готов да пророни сълза за държавата? И никой друг!
Потупах го по рамото, това го поуспокои и той продължи:
- Защо никой от този голям свят не ни харесва? Защо все ни сочат с пръст по улиците на света като отрицателен пример? Ние сме били най-бедните, най-слабите, най-зле от всички? Вярно ли е това?
Вдигнах рамене:
- Миии...
- Има ли - вика - някаква сериозна причина все ние да сме последни?
- Миии, голямата корупция, например, най-голямата в целия Европейски съюз.
- А, видя ли! - зарадва се съседът. - Има една област, дето сме първи!
- Виж - рекох му внимателно, - така погледнато, ние сме рекордьори в много области. Ама те все са с отрицателен знак, всичко това е минус в нашата биография. И затова ни записват на дъното на всички класации.
- Не - опъна се съседът, - ти не ме разбра. Ние сме на първо място в една област, в областта на корупцията, както хубаво го каза.
Махнах с ръка.
- Тури там и здравеопазването, съдебната система, полицията, църквата, училището... каквото се сетиш, все ни влачи към дъното.
Съседът се развълнува още повече.
- Това са нашите рекорди, това са си нашите постижения. Защо тогава не ни сочат за пример, нали сме постигнали връх!
- Разбери бе, човек, на това му викат антирекорд. Успели сме, ама в най-лошото.
- Да, ама връх!
- Виж - ядосах се, - точно заради такива като тебе ни сочат по улиците като отрицателен пример! Ти му кажеш две, то ти вика двеста! Зле сме бе, човек, и все по-зле ставаме. Няма изход, няма светлина, никаква надежда не ни остана. Не го ли разбираш това?
Съседът заподсмърча.
- Че как да не го разбирам, всичко разбирам. Ама ми се иска поне веднъж да ни похвалят, да ни зарадват, да кажат добра дума за нас.
- Всички го искаме! - успокоих го аз. - Който не иска да го хвалят, трябва да е идиот!
Съседът изправи гръб.
- Комшу - вика, - истината е, че аз имам една мечта, но тя все не става!
- Да се нахраниш и ти веднъж като хората, това ли е мечтата ти? - налучквам аз.
Той отрича:
- Не, това е много дребно и направо егоистично. Моята мечта е много по-голяма.
- Думай!
- Искам да направим така, че нашата държава да прилича на България.
Искрено ме развесели!
- Ти - викам му - чуваш ли се какви ги говориш! От такива глупости не можем да изправим глава! И затова сме на този хал!
- За кое? - пита той.
- Затова сме зле - казвам му, - защото отдавна не приличаме на себе си. И държавата ни отдавна не прилича на България! Всички го виждат, как няма да сме кофти пример!
Той мисли кратко, а после вика:
- Значи това било! И що така бе, комшу?
Отговарям му:
- Защото българите успяха в общата бъркотия най-добре да подлеят вода на българите!
Очите на съседа пак се пълнят със сълзи, той заревава с глас, а аз ставам и внимателно заобикалям пейката му. Да си седи там с мечтата си и да си реват, колкото си искат! Аз мечти нямам и не искам!