Правителството дойде при нас и рече:

- От години се оплаквате, че едни са по-високи, а други - по-умни, трети - живота си живеят, а вие все опъвате каиша. Дошли сме да поправим това и да изпълним вашите желания. Казвайте!

Ние запристъпвахме смутено.

- Искаме да живеем щастливо. Искаме да сме здрави и бодри. Искаме равенство за всички хора.

Правителството рече:

- Добре. От много места го чуваме и е време да свършим и това. Днес ще изравним хората. Всеки ще прилича на другите, няма да има никакви намеци или нюанси за разлика.

- Как ще става това? - попитахме ние.

- По всички възможни начини - отговориха ни правителствените хора. - Но най-вече по механичен път.

- Стига бе! - не повярвахме ние. - Сериозно ли по механичен начин ще ни подравните!

- Да! - отговориха ни. - Ще режем от всеки онова, което стърчи. И ще снаждаме там, където нещо липсва. Подредете се на опашка по един пред мобилното ни Прокрустово ложе и да започваме.

- Ние сме живи хора! - викаме. - Не може ли някак по-деликатно?

- Сигурно може - казва правителството, - ама знаете ли колко работа ни чака, нямаме време за никакви деликатности. Донесете брадвите и ножовете, ама преди това ги наточете!

Леле! Втресе ни!

- Чакайте - викаме, - не щем да сме равни. Искаме всеки от нас да си е различен. Един по-дълъг, друг по-широк - както бог ни е направил!

- Не - викат чиновниците и навиват ръкавите си, - нали искахте да турите край на тези разлики, настоявахте ние да си ходим, че се отворила била ей такава ножица между бедни и богати, между знаещи и можещи. Викахте, че разликите вече били убийствени, жалвахте се, писахте наляво и надясно, все ние сме били кривите. Днеска ще сложим край на това неравенство. Да идва първият!

Ние отстъпихме крачка назад.

- Няма! Не сме съгласни да ни подравнявате!

- Това - вдигна рамене правителството - хич не ни интересува. Най-после ще спрете да се оплаквате, че властта нехае и спи дълбок сън. Властта хае и то много за вашето щастие и спокойствие. Ето сега ни светна, че когато всички хора станат равни, няма да има никакви забележки към нашето управление. Давайте!

- Само нас ли ще подравнявате? - попитахме ние.

- От тука ще започнем - казват. - И ако се получи, ще караме наред. После ще подравним всичко. Хлябът ще нарежем - за всеки по едно равно парче, също и пържолите - равна порция на всеки равен гражданин. Равни заплати, равни отпуски, еднакви пенсии. Всичко ще подравним, като на канадска ливада. Нали това искате всички?

- Не - ревнахме с пълен глас, - ние искахме нещо да се промени, ама към по-добро, а не както винаги към по-лошо и отвратително. Не щем такова управление!

- Искате-не искате - викат хората от властта, - брадвата и сатърът са у нас!

Замислихме се.

- Отказваме се от желанията си. Най-добре е да си останем различни, каквито сме си. Не щем равенство.

- За братство между хората ще настоявате ли?

- Няма! - обещаваме. - И на родния си брат не пожелаваме това, което ние преживяваме в братската общност като нашата.

Правителството вика:

- Я кажете сега - въобще искате ли нещо от властта? Последни желания, че ще тръгваме.

- Нищо съществено няма - рекохме в един глас, - благодарение на вас народът има почти всичко и затова нашите искания са минимални - искаме само хляб.

- Хляб - рече правителството, - ще има, важното е друго да не искате!

- Няма - кълнем се ние - никога повече!

Правителството си тръгва и ни размахва показалец:

- Запомнете - управляващата партия не е виновна. Тя само изпълнява своята програма.

Ние запомнихме всичко това, а после - с всичките си различия помежду си - седнахме и захванахме да бистрим международното положение.