Рискове дебнат при всяка човешка дейност и особено когато пиеш ракия на сянка откъм северната страна на блока. Ето и сега - тъкмо преди първото "наздраве", което, знаете, е желано и сладко като първата целувка, налетя Иванов от съседния вход. Превъзбуден и окрилен, което особено ме погнуси. Хвана комшията за рамото:

- Какво правим тук! Остави я тази ракия, има по-важна работа!

И посегна към шишето, обаче комшията е опитен, той големия джанкояден плужек на село пребори по химически път, та с Иванов ли няма да се оправи. И отмести шишето, попита:

- Каква по-важна работа?

Иванов ме погледна подозрително, но комшията махна с ръка:

- Знаеш го, интелигент, забавлява ме с катастрофични визии за Балканите и света!

- Да хващаме самолета за Америка! - призова Иванов. - Веднага!

- Много е скъп! - върна го на земята комшията.

- Тогава хващаме кораби, салове, еднодръвки, с кратунки ще преплуваме океана, ако трябва!

- Защо бе, Иванов?! - зададе въпроса на въпросите комшията.

Онзи отговори прилежно:

- В САЩ милионерите са над 7 милиона! При това милионери в долари, значи имат поне по милион и половина в левове! Схващаш ли! Спасени сме ние с теб, комши! Само трябва да идем в Америка! Двамата! - той ме погледна като инженер пукната гума, продължи. - Ти нали държиш касата на вашия вход? Ще финансираш начинанието!

Комшията мисли кратко, отсече:

- Парите за входа няма да стигнат за три билета до Америка! - Иванов опита да възрази, но моят човек го прекъсна. - Отиваме с него! Яде малко, не чете, ако не му даваш книги и знае американски! Превеждал ми е етикет на пуканки, на крак!

Иванов ме огледа преценяващо.

- За какво е цялата работа? - подпря го фронтално комшията.

Иванов докладва:

- Отиваме при милионерите да им кажем "Така и така, вие сте 7 милиона и ние сме 7 милиона, какво щастливо съвпадение! Хайде сега всеки милионер да даде половин милион лева на българин!" И ние сме първите!

- Няма да дадат! - отсече комшията.

- Защо?! - пали се Иванов. - Пак ще им останат по милион, вярно, лева, ама милион! Освен това те пак ще си спечелят пари, знам ги аз американците, дай им на тях да печелят! А ние хоп по половин милион лева в джоба и обратно тук да си ги харчим! Знаеш ли това колко джипове са, колко гаджета и колко безсънни нощи във фолк клуб "Трака лака върбалака"! Напред към Америка, преди да са се юрнали всички!...

- Няма да дадат! - прекъсва го комшията.

- Добре, бе, ти, ако имаше милион долара, нямаше ли да ми дадеш половин милион лева?

- Никога!

- Аз това не го вярвам! Ракия как черпиш!

- Черпя, за да не си разбивам само аз черния дроб! При доларите е друго!

- Няма начин да не дадат! - вика истерично Иванов.

Двамата ме погледнаха изпитателно. Прокашлях се, казах:

- Ще постъпим психологически. Виждаме в съответното семейство милионери кой командори и го дръпваме настрани: "Дай половин милион лева да ти кажем какво прави твоят човек по цял ден!" Американецът е любопитен, особено когато става дума за половинката му, той за такива неща пари не жали. Плаща ни и изпълняваме нашата част от сделката: "Твоят човек по цял ден прави пари също като теб, затова сте милионери!"

Комшията ликува:

- Казах ти, че е интелигент!

Обаче аз:

- За Америка искат визи.

Двамата се олюляха. Аз:

- Отиваме пред американското посолство и се правим на талибани. Грабват ни в Гуантанамо, там признаваме "Пошегувахме се!" и американците ни пускат да си ходим. От Гуантанамо до САЩ е хвърлей място.

Комшията ме целуна по челото, стана:

- Тръгваме!

- Ами ракията? - посочи Иванов.

- Взимаме я! Няма да идем с празни ръце при американците!

И тръгнахме.