Всякакви хора шават по нашата улица, откакто я разкопаха откъм единия край, за да я оправят, и спряха движението. Човек трябва да слезе от колата и да тръгне пеш, за да види колко е шарен и подреден светът!

Минавам край банката, от там излиза симпатичен млад човек и вика:

- Дядка, искаш ли да изкараш двеста лесни кинта?

Отговарям, че работя в евро, нищо че ми е повредена самобръсначката, младежът ме тупа по рамото и казва:

- Отдалеч видях, че си бизнесмен! Ела сега при нотариуса да се подпишеш два пъти - по стотачка на подпис!

Излязох уж за бира, а докато стигна до магазина - ето ме собственик на двеста евро, фирма с огромен оборот и два милиона ДДС за възстановяване!

Друго си е да си пешеходец - късметът направо ти се тика в ръцете!

Продължавам към магазина, а насреща - друг симпатичен млад човек, тътрузи тежък шезлонг и се озърта.

- Петдесет кинта да седнеш тук и да ми попазиш малко това - казва.

- Да попазя какво? - питам.

- Хотел - казва младежът, - пет звезди, басейн, шезлонги, само чадърите му струват майка си и баща си, да не говорим за масажистките, обаче нещо много взеха да питат и ще вземат да ме ядосат. От теб се иска да седнеш ей тук на тоя шезлонг, да опънеш краката ето така, да си пиеш от ей тая чаша и ако някой мине и те пита какво правиш пред хотела ми, да му отвърнеш, че тоя хотел от първата до последната тухличка си е все твой.

Подуших чашата - миришеше приятно и обещаващо, нищо че беше още сутрин, прибрах петдесетачката и се разпльоках на фотьойла.

Животът е хубав, когато ходиш пеш!

Седя си, близвам по мъничко от чашата - силничко го бяха забъркали това вътре, по едно време идват някакви момчета и питат - чиче, искаш ли да се снимаме с теб?

- Що пък да се снимате - казах, - на мен къде ми е кярът от тая работа?

А момчетата се разплакаха, през сополи ми рекоха, че са футболен отбор, но си нямат собственик, който да плати борчовете, та, ако може, само една снимка - да покажат на пресконференцията, че си имат нов чорбаджия, с хотел, фирма и ДДС за възстановяване, белки ги оставят в групата.

От добротата си страдам - наредих ги около себе си, казахме заедно "зеле", момчетата ми целунаха ръка, оставиха в нея по десетачка - няма нищо безплатно на тоя свят - и отпрашиха, предполагам - да тренират.

Ей, какво нещо е да ходиш пеш - сутринта излязох с два и тридесет за пластмасова биричка, до обед - вече си имам и футболен отбор!

Чашата се поизпразни, но докато се обърна, пъргаво момиче дотърча и ми донесе нова. Прижумях срещу слънцето, започна да ме унася лекичко и изобщо не усетих кога някакъв сенчест тип застана срещу мен да ми прави сянка.

- Вие ли сте този и този - попита строго.

- Ние сме - отвърнах. - Що питате?

- Тая фирма тука чия е?

Преглътнах и отвърнах уверено:

- Тая фирма ли? На маркиз Дьо Карабас!

Човекът си записа нещо и продължи:

- А хотелът?

- О, този хотел и той е на маркиз Дьо Карабас - рекох. - Пет звезди, масаж с камъни срещу камъни в бъбреците, басейн с масажистки, всички екстри, винаги е пълен догоре!

Онзи обърна листчето и продължи:

- А ей тоя футболен отбор?

- И той е с генерален спонсор маркиз Дьо Карабас - захилих се насреща му. - Догодина ще играе в групите на шампионската лига!

Онзи кой знае защо се ядоса, скъса листчето и си тръгна, като си говореше сам:

- Това - на маркиз Дьо Карабас, онова - на маркиз Дьо Карабас, цялата улица - на маркиз Дьо Карабас, половината град - на маркиз Дьо Карабас, кво става тука, бе, сякаш котаракът с чизми е минал тая сутрин на инструктаж! Това вече не е държава, а приказка от Шарл Перо!

А момичето ми донесе още едно.

Това, задънените улици, в които живеем, наистина превръщат живота ни в приказка!