"Да водиш на война хора необучени - значи да ги предаваш" е написал преди 26 века китайският генерал Сун-Дзъ. Не бих предал себе си, затова изучавах ситуацията от висотата на моята вишка.

Слънцето се стараеше с пречистващ огън да спаси плажа от човешките наслоения, но анаболните герои на нашето време, които щъкаха по мокрия пясък, не му обръщаха внимание.

През нощта морето бе изхвърлило чувал, който никой не пипаше, само ленивите морски вълнички го гъделичкаха, ала той тежкарски не помръдваше. Щом никой не пипа един чувал, значи това не е какъв да е чувал - не го е написал Сун-Дзъ, но нищо чудно да го е казал някога на някого.

Мъжете се появиха по-късно. С маркови къси гащи, с маркови фланелки, маркови джапанки и маркови пистолети. Само шефът не бе въоръжен, може би разчиташе на ума си. Ум срещу ум - справедливо. Думите на древния китаец "Чуждата глупост не ни прави по-умни" звучаха в главата ми, докато слизах по стълбичката, обувах джапанките и направих петте крачки до тях.

- Никога не купувай котка в чувал! - казах тихо, докато очите ми се плъзгаха по чувала.

Охранителите понечиха да ме пратят към следващото ми превъплъщение (в книжен червей, надявам се), но шефът им ги спря - сигурно бе стигнала до него историята на назначаването ми за спасител, която ви разказах преди три седмици.

- Не е котка! - отговори още по-тихо - Кокаин е.

Не, не е случаен. Продължих словесния дуел:

- И аз това си помислих, като го видях, надали е котка в чувал. Обаче пък кокаин?

Шефът някак романтично огледа линията на хоризонта:

- Какво да го правиш, море. Току изхвърли нещо. Онзи ден бетонна плоча изхвърли, пет-шестстотин квадрата, право върху дюните я изхвърли, та сега разни молци ме питат как може такова нещо. Ами може! Море! Стихия!

Вълнуваше се истински, което ме подсети за "Изкуството на войната": "Ако противникът ти е с буен нрав, опитвай се да го раздразниш".

- И тези хотели ли ги изхвърли морето? - вметнах все така тихо - Оградата около плажа? Бариерата на пътя?

Той сякаш се замисли дали все пак да не ме удуши, а аз се отдадох на спомени:

- Преди в Черно море нямаше рапани, появиха се. Нямаше големи сини медузи, появиха се. Сега се появи кокаин. Какво ли още има да ни поднесе природата!

Шефът махна с ръка като кофа на багер:

- Ние сега да си приберем кокаина, за другото друг път ще мислим!

Посочих:

- Това там гларус ли е, или американски шпионски дрон?

Тримата се дръпнаха от чувала в удивителен синхрон.

- Гларус е - отдъхнаха си.

- Или добре маскиран дрон - казах на себе си. - Този кокаин може би е част от трафика, който американците искат да пресекат с огън и меч? - Усмихнах се - Това е фигуративно, разбира се, те действат по-семпло, отвличат интересуващите ги лица да ги съдят зад океана.

Тримата ме гледаха с удивително еднакви по размер очи.

- Колко висши мафиоти изчезнаха? - разсъждавах - Да изброявам ли имена?

- Пекат се на някой баровски плаж! - изсмя се криминалният авторитет и гардовете му закимаха с глави, което при тяхната липса на врат си беше истинско анатомическо чудо.

- Или вече лежат в американски затвори? Един да се е върнал, та да разкаже?

Шефът се умисли, загледа се в кръжащите над нас морски птици. "Не прекъсвай врага си, когато греши!" звучеше в главата ми на старокитайски.

- Тръгваме!

И те си тръгнаха, без да се сбогуват. Подхванах оттук-оттам чувала и го изсипах в морето. Дано утре сутринта ивицата пред моята вишка да не е затрупана с дрогирани риби.

---

Следващия понеделник в "Монолозите на спасителя интелигент": "Имах едни бански..."