Всичката ни работа такава - скъсваме се от зор, за да вдигнем самолета, подкарваме криво-ляво машината, пък като излети, изведнъж се оказва, че не можем да й приберем колелата.

Врабчето, дето е ей толковка пиле, си прибира крачетата, като хвърчи - не се виждат!

И щъркелът, дето е само крака и клюн - като е в небето - краката му никакви ги няма!

А под нас висят колела, хидравлика, маркучи и жици, карантии всякакви се мандахерцат, за смях на гаргите ставаме!

И те си прибират краката, ако искате да знаете.

То, пак добре, ако не се приберат. По-зле е, казват патилите, ако не искат да излязат когато трябва. Ей така преди време един самолет си кацна без тях - направо се изпързаля по пистата, колкото да се потроши и да направи косите на пилотите бели. Ако се вярва на вестниците - те били се заприказвали и били забравили да пуснат колесника.

Какво толкова интересно са си говорили - не ни удостоиха да знаем.

Може обосновано да се предположи - обсъждали са успешния полет. Ние напоследък само това обсъждаме - колко успешно хвърчим из облаците. И - голям праз, че правим кръгчета, колкото да изгорим горивото - той, бензинът, вече е евтин - поевтиня само след едно телефонно обаждане! Добре че измислиха тия безплатни минути до всички оператори - преди, като се плащаше, хората внимаваха да не се набутат и не звъняха, затова нямаше корекция на цените в посока към надолу.

Все пак си мисля, че причината може и да е друга - датчикът да е дал заето, на таблото пред пилота да е светнала лампичката, че всичко е наред, имаш си спуснат колесник, кацай и си свиркай, пък колелата да си кротуват, свити под корема на самолета. И белята се е разбрала чак когато се е чуло стърженето на тенекиите по пистата.

А може и да е светнал червено - в смисъл, ей тука нещо става, а тия, дето карат самолета, да са му теглили една майна - в смисъл, к'ви датчици са тия, само аварии им се привиждат, гле'й как свети сега, неговата - и да тропнат с юмрук по таблото - за да светне зелено.

По нашенско така си караме - обичаме всички уреди да показват, че животът е розов, магистралата - права, оттук - чак до морето, посоката - вярна, началството - мъдро.

Така поне пише по вестниците, така ни говорят по телевизията, а и по радиото ни пеят, че всичко ни е наред. Цените падат, заплатите се вдигат, контрабандата намалява, икономиката - обратно - расте, ту тук, ту там из страната избликват животворни и чудотворни извори, направо - не живот, а песен!

Всички датчици светят зелено!

И ако някъде някой реши да се обади и да ни светне, че нещо скърца, вие и щрака неприятно, моментално се намира някой да го тропне, та да престане с тия глупости и да светне зелено като всички.

Пък когато дойде време за приземяване - тогава ще му мислим.

Макар че - какво толкова има за мислене - ние толкова пъти вече сме кацали по корем, толкова пъти сме падали отвисоко на твърдото, че вече сме си свикнали и няма да ни направи никакво впечатление. Ще се поотръскаме, ще поизчукаме смачканите тенекии, ще нарочим някого за виновен, та да му начукаме канчето, и повярвали отново на зелените светлинки, ще се юрнем по пистата за следващ полет към светлото бъдеще.

А няма да е зле в самолета освен стюардесите, които разнасят кафета и парфюмчета, да се назначи и някой, който от време на време да полазва под корема му - да проверява дали нещо не виси излишно.

На уредите трябва да се вярва - само че не чак дотам. Особено на датчик, на който плащаме, за да свети само в зелено.