Било е, и то неведнъж, вечер на вратата да се позвъни или почука, думкали са и с юмрук, чукали са по тръбите на парното, но за първи път влизаха с таран. Виждали сте по филмите как става - вратата отхвърча и докато треските падат по мозайката, в антрето нахлуват командоси с черни облекла, грамадни пушкала и надписи "Police", независимо дали действието се развива в щата Монтана или в град Монтана.

- Горе ръцете! С лице към стената!

Аз, понеже съм гледал достатъчно екшъни, веднага залепих нос в тапета, обаче жена ми, понеже онзи ден бе пускала прахосмукачката, закрещя:

- Веднага се събуйте! Къде с тия кални крачища?!

Не й обърнаха внимание, мен ме наобиколиха, светнаха ми в лицето с фенерчета, занадничаха в снимка. Надникнах и аз с крайчето на окото - някакъв наглец с мустаци беше.

- Не е този - каза един от маскираните и напрежението в стаята изведнъж спадна като кредитен рейтинг след исторически промени.

- А кой се очаква да съм? - полюбопитствах.

Онзи, дето явно бе старши на черната група, ме изгледа преценяващо през процепа на качулката си, каза:

- Преследваме един прелюбодеец. Действа настрани, разбираш ли.

- Също като нас! - обади се друг, явно зевзекът на групата и маскираните захохотиха алфамъжкарски.

Шефът трепна, пообиди се:

- Ние не действаме настрани, деветнайсти! - каза назидателно той и пак се обърна към мен. - Такова недоразумение може да стане, пък то е заради пари! Четиресет и четири милиона задължения има МВР и кой да ги изплати?! Няма чантаджиите да ги изплатят!

Командосите зароптаха в гореописания стил, шефът ги надвика:

- Хайде, свикнали сме им! - пак ме погледна, гласът му стана делови. - Нямате ли нужда от разследване? Жената нещо ако кръшка? Изгубено куче, коте? Документиране на сватби, кръщенета със специални разузнавателни средства?

- Не, благодаря, нямаме засега такива нужди - разочаровах го.

Гласът му пак стана стоманен:

- Изтегляме се!

Мъжагите се заизмъкваха, като пътем ме тупаха по раменете и същевременно гледаха да минат по-далеч от жена ми.

После в прозореца блесна силна светлина. Предпазливо надникнахме навън - откъм улицата към нас бе насочен мощен прожектор.

- Блок 108, апартамент 99? - прозвуча мегафонен глас.

С жена ми бързо посочихме нагоре и светлината заопипва прозорците над нас. Видяхме, че прожекторът бе поставен върху грамаден танк. Люкът върху купола на танка бе отворен и оттам стърчеше някакъв с маскировъчни дрехи и шлемофон, гледаше с бинокъл към нашия блок. Извиках му:

- Праните гащи пет етажа над нас виждате ли? Двата прозореца вдясно от тях! Какво правят тези хора не знам, все гащите си перат!

- Животът стана много скъп! - извика жена ми. - А вие какво ще правите с оръдието?

Маскировъчният надникна под себе си в купола, даде някакви указания, оръдието бавно започна да се издига и чак тогава онзи ни обърна внимание:

- Ще видите! - извика мегафонно и добави с много любов. - Гърми като гръм, поразява като светкавица!

Жена ми хлъцна, прикри с тялото си мушкатото.

- Браво! - извиках пак. - А кого ще гърмите, съответно поразявате?

Танкистът хвърли поглед в измачкан лист:

- Някакво детенце има рожден ден! Десет годинки, не е шега работа! Иска заря юнакът!

- Да не изплащате и вие дългове? - сетих се.

- Сто и осем милиона! Обаче българският крак назад не знае! Иванов, огън!

Оръдието, което междувременно бе щръкнало съвсем нагоре, избълва огън и дим, от гърмежа два-три прозореца станаха на сол, а алармите на колите запищяха, в небето се разпльока огнено хвъргало. Красота, няма спор.