|
| *** |
- Честито - викат - ние спечелихме. Европа вече ни поздрави! Сега искаме да ви представим вашите нови управници!
И ги наредиха един до друг - стегнати, лъскави. Гледам победителите, гледам - нито един познат не виждам.
- Чакайте - рекох - ама аз не гласувах за тези. Дадох гласа си за други.
Онези започнаха да се смеят.
- Браво! Ти си първият, който си признава това.
- Хич не ме интересува - рекох - първи или последен съм. Важното е, че не искам тези да управляват!
- Ти - викат ми - явно си гласувал за друга партия.
- Не! Гласувах точно за вашата партия! Това не мога да сбъркам. Нали идвахте през ден у дома, как мога да ви забравя!
- Е, значи си гласувал за тези наши хора, те победиха и сега дойдохме да ви кажем честито! Европа призна изборите и няма никакъв спор по този въпрос.
Не се предаваха, ама и аз не отстъпвах.
- Първо вие обещахте, че изборите ще бъдат честни и спортменски.
- Такива бяха! - рекоха победителите.
- Да - викам аз, - защото взехте най-много гласове, искате ли да питам опозицията? Лъгахте, мазахте, дописвахте и надписвахте и спечелихте, нали?
- Борбата - рекоха онези - беше тежка, но честна и справедлива! Пък и в нашата програма е записано, че ние можем да бъдем само победители.
- Вие - апострофирах ги - програма нямате! Нищо черно на бяло. Единственото написано за вашата партия е само в протоколите дето се попълват в изборните бюра. Ни програма, ни идея.
- Ама ти все пак си гласувал, нали? - викат онези.
- Да - признах си - защото кандидатите направиха пътека до дома ми. Идваха на крака, правеха мили очи, говореха разбрано. А сега ни показвате някакви други, непознати хора.
- Изборите - викат - минаха и заминаха. Европа вече ни поздрави!
Махнах с ръка - това край нямаше. Огледах пак редицата на победителите и пак не ми харесаха.
- Пуснах гласа си за други хора, а не за тези! И не ми казвайте, че остаравям, забравям и се обърквам.
Те продължиха да се смеят с глас.
- Как позна, че са други, бе?
Настоях:
- Онези, които идваха в къщи и агитираха да гласувам за тях, бяха други хора. Те бяха едни свити, някак скромни. Подаваха ръка, говореха тихо и открито.
Победителите се спогледаха.
- Тези хора тука вече не ни гледат в очите, а гледат някъде напред и нагоре. Не знам, там сигурно е светлото бъдеще, за което толкова много ни говореха.
Настъпи мълчание, а аз не отстъпих:
- Онези, които идваха преди изборите, бяха съвсем други хора. Те идваха у дома, разговаряха с децата, поздравяваха жената и галеха кучето. Сега първото, което направиха, като минаха по улицата, беше, да ритнат кучето. Нали?
Мълчание.
- Има и още - рекох. - И то е следното. Тези хора идваха при нас скромно облечени, караха раздрънкани коли. А днес са тука с лъскави костюми и дебели коли.
И продължих:
- Сега знам какво ще последва. Тези хора ще ни подминават, ще говорят повече за Европа и с Европа, нищо, че са зле с езиците. Ще ни подминават, когато все пак се срещнем случайно, те ще са заети да говорят по телефона с началството. Това вие го правите всеки ден между изборите. Само по време на изборната кампания се променяте до неузнаваемост и за това сега си дрънкаме тези глупости. Друго ще казвате ли, че си имаме работа?
Онези се освежиха и върнаха усмивките на лицата си.
- Ние - рекоха пак - победихме на изборите. Народът реши ние да го водим напред, да се грижим за него и да го обичаме. Честито.
Това наистина нямаше край. Вдигнах рамене и рекох:
- И на вас да ви е честита победата. Ние, победените, ви поздравяваме. Ама да знаете, че грижата за народа не е любов. Който много се грижи, не успява да обича.
Точно така им го рекох.