На входната врата се звънна и аз отворих. Отпред стояха половин дузина ченгета. Рекох да затворя вратата, ама някой подложи крак и не успях.

- Какво има? - запитах ги.

- Дойдохме - рече един от тях - да искаме твоята подкрепа. Важно е и ти да застанеш на наша страна и да ни гласуваш доверие.

Не повярвах на ушите си!

- Искате подкрепа от мен! Че кой съм аз, та до мен опряхте!

- Ти - казаха ми ченгетата - си един най-обикновен човек. Но днес твоето мнение е много важно.

- Пичове - рекох им, - от моето мнение дори аз не се интересувам вече! Сега кажете наистина какво ви води насам!

Полицаите повториха:

- Искаме подкрепа. Вече никой не ни вярва, рейтингът ни се срути. Хората ни се смеят и ни сочат с пръст по улиците.

Извадих лист и молив и започнах да си записвам.

- Защо ви се смеят?

- Заради скапаните униформи. И изядените обувки. От години не сме ги подменяли.

- Друго? - попитах.

- Смеят ни се, че не можем да тичаме и да гоним престъпниците. Наричат ни торби! Това ни обижда!

- А вие можете ли да тичате като хората? - попитах.

Те се умълчаха.

- Кажете, де! - подканих ги.

- Абе, гледай сега! Отдавна не сме тичили. Но ако започнем да тренираме всеки ден, ще наваксаме.

- Има ли още? - продължих да питам.

- Ми май има. Снимат жилищата ни или като караме личните си коли.

- Защо?

- Скъпи са! И нови.

- А защо карате такива коли! - не разбрах аз.

- Защото са готини. Няма да караме някакви трошки, я! И ние сме хора.

- Те сега и за друго са ни нарочили - че прибираме много пари.

Прибрах бележките и молива и запалих цигара.

- Закъснели сте - викам им, - много сте закъснели!

- Казвах ви - рече едно от ченгетата - миналата седмица трябваше да дойдем!

- Не - уточних аз. - Трябваше да се обадите и да искате подкрепа ми преди двайсетина години. Сега вече е късно.

- Как! - заекнаха те. - Как преди години още!

- Да. Трябваше тогава да почукате на вратата и да попитате дали вярвам в полицията. Щях да ви подкрепя с две ръце.

- А сега? - попитаха те в един глас.

- Сега не. Вярвах, че полицията ще ни пази, когато бандите върлуваха по улици и мегдани, мачкаха хората с колите си, дете в майка разплакваха. Ама вие тогава не се появихте. Не се появихте и когато крадяха колите ни, разбиваха жилищата ни, грабеха ни пред банки и супермаркети. Каквото и да се случваше, вас все ви нямаше. Вие си клечахте зад храстите и чакахте някой да кривне или да паркира неправилно, за да му вземете наказанието кеш.

- То и това е част от работата ни! - опита се да възрази един.

- Знам! - рекох. - Ама вие направихте клеченето в храстите в професия. И всичко друго загърбихте. Подминавахте апашите и измамниците, газехте уликите и угодно забравяхте подробностите! Не подадохте ръка на бедните, битите и унижените, не ни подкрепяхте, не ни спасявахте.

- Не е вярно! - измънкаха онези.

- Вярно е! - не отстъпих аз. - И сега ако тръгнете от врата на врата и започнете да питате хората познават ли някой, на когото полицията е помогнала, знаете ли какъв отговор ще получите?

Ченгетата се умълчаха.

- Значи знаете!

- Няма - рекох им - да коментирам пари. Но ако някой направи подписка да получавате толкова мангизи, колкото заработвате с труда си, аз пръв ще се подпиша под нея.

- Това - рекоха те - не е никак честно!

Съгласих се.

- Не е честно. Но е справедливо. Честно вече няма и вие сте хората, които така го направихте. Вие с цялата ви работа от години ни показвате, че всичко в ежедневието ни е истина, но не е вярно. И обратното - че всичко около нас е вярно, но не е истина.

- Ще видиш ти! - разлютиха се ченгетата. - Ще видиш как ще пазим отсега нататък тебе и такива като тебе!

Уверих ги:

- Както ни пазите, така и ще ви подкрепяме! Ще видите.