Агенция "Фокус": Каква е Вашата равносметка като участник в тези събития (десетоноемврийските и след това - б.р.)?

Александър Йорданов, бивш председател на НС: Ние бяхме идеалисти. Спомням си, че едно протестно писмо от лятото на 1989 г. срещу действията на властта, което подписахме с други млади научни работници и писатели, завършваше с израза, че вярваме в „неунищожимите криле на промяната". Сега бих казал, че твърде литературно си представяхме тази промяна. Мислехме я в морални категории. Говорихме за честност, справедливост, съд за виновниците за националната катастрофа, съд за извършителите на престъпления срещу правата на човека. И не само говорехме, но и обещавахме това на стотиците хиляди, които изпълваха площадите на големите градове в страната и изразяваха своята воля за демокрация. Но не всичко стана така, както го мечтаехме. Мнозина от „сините" предпочетоха да уредят себе си в живота и разбраха, че това уреждане минава през различни форми на сътрудничество или със социалистическата партия или с кадрите на ДС. И така дойде тъжният край на прехода, когато от една стана постигнахме голяма цел - България е в Европейския съюз, има на книга своята демокрация, своята „капиталистическа" икономика, но огромната част от хората живеят трудно, бедно. Националното богатство премина в ръцете на бившата номенклатура на БКП и на нейните наследници. Тъжен е този край, защото няма и не може да има европейски граждани без европейски доходи. И до днес в обществото ни функционират старите връзки и зависимости от времето на комунизма. И те, а не демократичните правила, са определящи за успеха в живота, в бизнеса! Затова и много българи, които прозряха тази истина, напуснаха страната и избраха живота на имигранти, но в държави, в които знаят, че има правила и ценности, а не „наши хора" и „връзкарство".

АФ: В днешните протести срещате ли хора от тогава, от това време?

АЙ: Когато бяха протестите срещу кабинета „Орешарски", бе приятно да срещна стари приятели, съмишленици. Всички те, независимо от годините, са запазили жив своя дух и за по-добри дни. Но и видях, че им е тежко, трудно в живота днес. Как се живее с пенсия от 300 лева месечно? Може ли 10 лева на ден да са достатъчно, за да живее нормално един човек и да си плаща всички необходими разходи? Политическата класа у нас забрави, че демокрацията означава благоденствие, а не мизерия. И днешните политици са в дълг към нашия народ.

АФ: Какво не научихме като поука от тази дата българите?

АЙ: Единствената поука от 10 ноември е, че не трябва да чакаме „партия" да ни оправи. Защото партиите имат свои интереси и свои хранени хора, за които да се грижат. Само силното гражданско общество, неуморната гражданска воля, могат да водят реално до промени. Иначе всички партии си имат своите „10 ноември". Вече забравихме по колко пъти се смениха лидерите на партиите в България. Но смяната на лидерите не гарантира добрите дни, ако гражданите сами не ги желаят и не се борят за тях.

АФ: Защо у нас нещата не се случиха така, както в Полша например, по отношение на прехода? Какво не ни достига на българите? - народопсихология, воля, лидери?

АЙ: Ние побългарихме прехода. Вложихме в него много от негативните черти, които имаме като народ. На първо място е крайният индивидуализъм. Стремежът всеки да се оправи сам, а другите - кучетата ги яли. И понеже „оправянето" почти през целия преход зависеше от „старите господари", то логично и много уж демократи се навъртаха все около тях. Това именно е побългаряването - да очакваш „добрите дни" от тези, които са ти носили само лоши дни в живота. Не ни достига и гражданска култура. Все още мнозина чакат някой „отгоре" да ги оправи. Да им постави като на тепсия „добрия живот". Идеята, че някой „Той" ще ни оправи е илюзия, бягство от отговорност пред себе си, и пред бъдещето на България. А за липсата на морал в политиката просто не ми се говори. Достатъчно е да си спомним, какви невероятни комбинации и игри се разиграват около избори, за да разберем, че ние страдаме от самите себе си.