Влязох в аптеката да си купя един мощен антибиотик, препоръча ми го патил приятел, защото се оказа, че от дръжката в автобуса съм хванал... Но това не е важно, важното е, че влязох в аптеката и поисках съответното лекарство. А аптекарят ми посочи някаква кутийка:

- Поставете пръста си за снемане на отпечатък.

- Какъв отпечатък?! Тук да не е полиция?!

- Не, аптека е. Вече ще взимате лекарства с отпечатък - обясни ми онзи с мъченическа въздишка.

- Това още се обсъжда! - контрирах.

- Експериментално е въведено в някои аптеки. Пръста - тук, иначе няма антибиотик.

Замълчах си, защото ще си мълчиш и ще си налягаш парцалите, когато си стискал дръжката в автобуса, без да си сложиш... Но това не е важно, важното е, че поставих показалец върху кутийката, а аптекарят забоде вещо нос в екрана на компютъра.

- Така... - проговори той след подходяща пауза - Всичко е ясно.

Изтръпнах:

- Какво е ясно?

На него сигурно още му беше интересно, защото зачете:

- "Иван Петров има в кръвта си тежки метали, в устата си стоматологични метали, в главата си късче от космическия хаос, нервите му са като паяжина, яде гадости, пие ужасии, върши глупости" - той ме погледна над очилата си. - За следобедите в хотел "Шато де Радомир" да чета ли?

- Какви следобеди?! Какво шато?! Що за глупости пише там!

- Не са глупости! - той сякаш се засегна, а може би просто взех да му омръзвам. - Това е идентификатор! Мога да ви кажа всички здравни нужди на роднините ви до трето коляно!

- Няма нужда! Освен това повечето ми роднини са там, където единствената здравна нужда е от възкресение! Това здравната каса не го поема! - поклатих осъдително глава. - Нали чух какви ги пише в този идентификатор! Чиновници! Можеше просто да запишат "Иван Петров, българин" и всичко щеше да е ясно!

- Хайде все много знаете, после тука тичате, ама е късно!

Аптекарят замълча враждебно. Замълчах и аз, но се сетих, че на него работното му време тече, а на мен ми текат пари, защото... Но това не е важно, важното е, че първи проговорих:

- Добре де, новото невинаги си пробива път с гигантски крачки, има и спънки.

Той ме изгледа, поомекна:

- Софтуерът е още бъгав, хардуерът, знаете, е купен с обществена поръчка. Учим се от ход... - аптекарят пак впи очи в екрана. - Охо, обичате тулумбички с боза! Няма я вече онази боза!

- Щото нея я правеха със захар, а сега слагат подсладители за по-евтино! - възмутих се.

- И за да не се разваля! Ако човек не я изхвърли, бозата ще го надживее! Вече ги вписват в завещанията! "На любимия внук шоколадовите вафли, на братовчеда - шишетата с боза, и двете"!

Прокашлях се:

- Като заговорихме за завещание, дали да не ми дадете антибиотика, че такива неща не минават от само себе си?

Той се позасмя, намигна ми:

- Палавник!

- Тия дръжки в автобусите кой ли не ги пипа!

Човекът в бяло се оживи, затрака по клавиатурата:

- Веднага ще ви кажа кой! Преди вас е имала роман с Крум Стоянов Пешев, 48-годишен, разведен, счетоводител в частна фирма. Отношенията им са продължили половин година. Междувременно е поддържала интимни контакти със Спас Геров Спасов, 45-годишен, ерген, охранител - той ме погледна внимателно. - Не че нещо, но Спас пипа дръжката и до днес. Е, не така редовно като вас, но навърта се...

Прекъснах го:

- За Спас знам, бях вече в оръжейния магазин. Там пък много са улеснили процедурата, от пенсионното настоявали. Само трябва да напишеш предварително пълни самопризнания, това пък от полицията са го въвели, хора не им достигали...

Аптекарят ме изслуша с интерес и ми даде антибиотика без рецепта.