Стоя на един крак в метрото и той не е мой. Час пик е. Хората не слизат от влакчето, а само се качват. Един от пътниците завира лицето си до носа ми и прошепва:

- Това не е живот. Ще се обадя на премиера и ще му го кажа! Той добре направи, като пусна метрото в столицата, ама да вземе да докара и разтегателни влакчета. Куцо и сакато иска да се вози на хубаво и евтино, ама няма места за всички!

Опитвам се да възразя с половин глас:

- Разтегателни вагони няма!

- За премиера няма невъзможни неща!

- Често ли му се обаждаш! - дивя се аз.

Вече стоя на два крака, но и двата не са мои.

- Аз - вика онзи - всеки ден споделям с него оплакванията си от ежедневието. Така сме се разбрали.

- Разбрали сте се с премиера!

- Че той така каза по телевизора - споделяйте с мен грижите си и аз ще ви оправя! И аз споделям с него всеки ден.

- Какво толкова му казваш?

- Казвам му, че животът е несправедлив и премиерът веднага взима мерки.

Почти се задушавам от тежестта на един тийнейджър, който е отпуснал главата си на рамото ми, а от слушалките на ушите му кънтят камбани и друга музика.

- Но животът не е станал по-справедлив, честен или по-весел!

Онзи почти допира лицето си в моето:

- Животът става по-справедлив, но не за всички. Премиерът чува, че ние живеем бедно. И веднага нарежда да се намалят заплатите на чантаджиите, които само клатят краката си. Така той внася равновесие - всички ставаме еднакво бедни.

Пред очите ми плуват сини кръгове от задушаване, но не спирам да питам:

- А не може ли да всички да станем еднакво богати и щастливи?

Онзи бърчи нос, в смисъл - не, това е абсурд.

- Няма как, етапът е такъв.

- Друго какво казваш на премиера?

- Всичко му казвам. Например се оплаквам от съда, че мен ме осъждат да плащам, а по същия въпрос съседът печели дело и си щрака с пръсти. Премиерът веднага се изказва за това какви корумпета работят в системата, арестуват съдии и започва да се разплита поредната афера.

Отвсякъде ме притискат и мачкат.

- Искаш да кажеш - шепна аз, - че премиерът наказва съдиите, които несправедливо са те наказали?

- Не ме разбра! - твърди онзи. - Няма нищо лично в цялата тази работа. Аз се оплаквам на премиера от едни съдии, те задържат съвсем други. Не търся възмездие, а справедливост, а премиерът носи тази справедливост в себе си.

На следващата гара дузина пътници се изсипват навън и аз си поемам дълбоко дъх.

- Ти сигурен ли си, че наистина звъниш на премиера по телефона и той се вслушва в твойте думи?

Онзи врътва глава:

- Как си представяш аз да имам телефона на премиера! Просто се прибирам у дома, затварям се в стаята и на висок глас казвам всичко това - и за съдебната система, и за бедния живот, и за скапаното ни ежедневие. И те му ги предават.

- Кои те?

- Има си хора за всичко у нас, те всичко наблюдават, всичко записват. Чуват моя глас, свалят записа и го дават на премиера.

- Сигурен си, така ли?

- Ти какво - не гледаш ли телевизия? Премиерът взима отношение по всички тези въпроси, които ние си говорим в метрото.

- И ти сега ще му кажеш да внесе разтегателни влакчета, че да може метрото да поеме хората в час пик, така ли?

- В най-скоро време ще се возим в такива вагони. Може да си сигурен. Само да кажа на премиера...

Рекох да му опонирам, но в този момент се чу ясен женски глас:

- Господине, веднага махнете ръката си! Не вие! Не тази ръка. Не от там! Не сега!

Обърнах се към непознатия, заврях лицето си в неговото и ясно и отчетливо му рекох:

- Само да посмееш да кажеш на някого нещо срещу влакчето в метрото! Лично ще се разправям с тебе! Кимни веднъж за "да"!

Онзи кимна цели два пъти и аз спокойно се отпуснах на нечий гръб в претъпкания вагон.