|
| *** |
Сутринта тръгна за работа и още на първата пешеходна пътека нещата внезапно излязоха извън контрол - когато Митрев стъпи на пътеката, колите веднага спряха, а шофьорите търпеливо го изчакаха да премине. Стъписан и с леко нервно потрепване на лявото око, Митрев притича през зебрата, гледайки с почуда шофьорите, след което се запъти към спирката на тролея. Именно там получи втория шамар за сутринта - тролеят точно бе затворил вратите и се готвеше да потегли, когато шофьорът, явно видял Митрев в страничното огледало, отвори най-задната врата, позволявайки му да се качи. Устата на Митрев увисна. Не се бе чувствал така объркан от онзи път, когато в първата им брачна нощ жена му поиска развод.
Качи се в тролея, а там някакво момиче стана и му отстъпи мястото си. Митрев все още бе с увиснала уста, така че не му се наложи да я отваря втори път. Благодари на момичето предпазливо, като не спираше да се оглежда за скрити камери, после седна. В тролея имаше парно, което вече дойде малко в повече на Митрев, а фактът, че никъде наоколо нямаше изрисувани свастики или анархистични знаци или раздрани седалки в стил "млад бунтар", определено го накара да задиша дълбоко, отблъсквайки отчаяно пристъпите на задаващ се припадък. И точно в този момент Митрев чу нещо, което го накара да си отдъхне с усмивка; един глас, който се извиси над всички останали с абсолютната гаранция за скандал... "Карти и билети, моля", викна контрольорът, а Митрев се облегна доволно и зачака скандалът да започне. Ей сега, помисли си той, всеки момент всичко ще се върне по старому, ще хванат някой нередовен, ще избухне социална препирня, ще се въвлекат в нея бог, майка и родина, ще задърпат нередовния, докато той кълне на свиня, а останалите в тролея питат кой изнесе държавата... Всеки момент денят най-сетне щеше да се нормализира! Но за ужас на Митрев всички имаха билети или карти. Всички пътници бяха изрядни, а контрольорът се усмихваше любезно и пожелаваше приятен ден. Митрев опипа лявата си ръка, тъй като вече съвсем сериозно предусещаше инфаркта, а очите му се насълзиха от нерви. Сърцето му се разтуптя чак в петите. Какво, за бога, се случваше в тая държава?! Нима всички се бяха побъркали?! Митрев трескаво започна да си изброява на ум - значи, вече спираме на пешеходни пътеки, изчакваме се в градския транспорт, не се държим като горди пещерняци със седалките вътре, отстъпваме на по-възрастните, не пестим от парно в името на гражданите, те пък от своя страна всичките до един са изрядни и културни... Как може такова нещо бе, мислеше си Митрев, как е възможно да се случва всичко това?! Къде сбъркахме като народ?! Кога позволихме на тая долна Европа да дойде и у нас?! Ми то както е тръгнало утре ще спрем да тупаме и килимите си над прането на съседите; ще започнем да си плащаме здравните вноски; ще казваме "Извинете", вместо "Опа"; ще се притесняваме като си правим барбекю на балкона да не опушваме комшиите... Ами рибата???
- Къде да си пека аз рибата, бе! - внезапно изкрещя Митрев. - Вътре в кухнята ли?! Да ми смърди на мене после!
И припадна.
Не беше инфаркт. Оказа се срив на ценностната система. Докторите му предписаха чай от маточина преди лягане и го пуснаха да си ходи. Добре поне, че на път за вкъщи Митрев си хвана такси копърка - да може най-накрая, поне за малко, да се почувства и той нормално в тоя жесток ден.
