Когато вкъщи се скарат големите, го отнасят малките. И ги пращат да си оправят стаята с нелюбезни фрази. Под евроатлантическия покрив свърши семейната хармония и промяната бе усетена най-болезнено от ранимите души на страните-кандидатки. За какво беше това прилежание да се харесат всекиму, това рязане на ракети и закриване на ядрени реактори, след като вече няма кой да ги погали?

Идеята да се сравнява политиката със семейството не е на вестник "Сега", а на френския президент Жак Ширак, който обвини в понеделник вечерта в Брюксел страните-кандидатки, че проявяват "лошо възпитание" с проамериканската си ориентация. Те показвали "детинско поведение" и нямали право да се обаждат като старите членки на ЕС, защото "онези, които вече са в семейството, имат повече права" от кандидатките.

Заради мустакатия Саддам евроатлантизмът изпадна в такава криза, че



в къщата вече се говори за развод



въпреки усилията да се замажат проблемите. Нервите са толкова изопнати, че се чуват онези малки фрази, които оставят траен спомен. Правилно го е казал народът - че като се сритат атовете, го отнасят магаретата. Миналата седмица, незнайно защо, им докривяхме на Щатите и председателят на американския Комитет за разширяване на НАТО Брус Джаксън ни размаха пръст, че не ни е наред главният прокурор. Не че бяхме престанали да се слагаме на Вашингтон в Съвета за сигурност, но изглежда, много усърдно му се мотаехме в краката, та и той като Хаджи Генчо ни отвъртя един шамар, за да не минем гратис. И ни каза да не чакаме гаранции за сигурност, нито да се надяваме, че ще ни уреди връщане на иракския дълг.

Завчера лично генералният секретар на НАТО Джордж Робъртсън ни дойде на крака, за да ни заяви от трибуната на Народното събрание, че "България трябва да продължи реформата в съдебната система, борбата с корупцията и престъпността". Ние се стремим да подражаваме на големите, като строго осъждаме поведението на Саддам Хюсеин, а британецът ни сочи колко сме разхвърляли стаята си.

Защо сега и французите, които уж държат на добрия тон,



ни прегазиха като луда крава телето?



Защото при новото разпределение на силите в света се напъваме да играем роля, която не ни отива на ръста. Усилията да изглеждаме по-важни, отколкото сме, като едва ли не служим за мост между двете страни на Атлантика, досега се посрещаха с умиление и ирония. Но при повишеното напрежение вече дразнят. В Съвета за сигурност нашият забележителен дипломат Стефан Тафров и неговият колоритен министър Соломон Паси, които се провъзгласиха за фактори на консенсусната дипломация, всъщност приковаха вниманието върху България с небалансирана позиция в полза на една от спорещите страни по иракската криза. И щом се вгледа светът в нас, видя на какво приличаме - подсмърчащи за снизхождение.

Който иска да го признаят за важен в световната политика, трябва да има достойнство. Не е задължително държавата да е голяма и многолюдна, защото и малки страни се радват на уважение. Трябва обаче страната да е спретната и уредена, да покаже, че сама си върши работата, а не да се самоограбва и да хленчи за помощи. Не може да молиш да те вземат "по милост" в НАТО и ЕС, без да отговаряш на всички критерии и да се правиш на важен. Затова дори когато става дума за войната и мира в света, на нас ни казват да се занимаваме с реформата в съдебната система. Просто проблемите, които имаме да решаваме, са на това равнище. Или с думите на нелюбезната откровеност в стил "Ширак" - още им се виждаме зелени. Сега и да се нацупим, ще ни отговорят - изпросихте си го. Обидно някак си.