Вие сигурно ще ми се смеете, но аз се събух, преди да вляза в министерството на решенията. В кабинета на министъра пристъпих като в храм, а на прага паднах на колене и така стигнах до бюрото му. Той ме гледаше благо покрай вратовръзката си.

- Най-сетне! - мълвях. - Най-сетне решения!

- Така е! - откликна той. - Всички обещават, ние имаме решения!

Слушах го откъм килима, помолих:

- Кажете ми, че е вярно, кажете ми!

- Вярно е - благо се усмихна министърът, - намерихме решение!

- Говорете, говорете! - загърчих се почти в мистичен екстаз.

- Започнахме със закриването на митницата в Свиленград.

- Крайно време беше! - обадих се като ехо. После без да знам защо попитах: - Ами митничарите? Те какво ще работят?

И тревогата ме изпълни като каптагон резервна гума.

- Има какво - каза той успокояващо. - Ще използваме специфичните професионални умения на тези съкратени митничари и те ще станат проверяващи - Очите му светнаха, лицето му се просветли. - Понеже знаят всички корупционни хватки, те ще проверяват своите колеги, които работят по другите митници, за да се спрат най-сетне тези порочни корупционни практики там.

- Колко ловко! - казах искрено. - Ала няма ли да останат подвластни на корумпираната си същност?

Той дори не трепна:

- Помислили сме! Създаваме проверяващи вериги!

Прозвуча ми епохално, повторих внимателно, превъртайки думите в устата си като бонбони "лукчета":

- Проверяващи... вериги... Какво е това?

Министърът с готовност ми обясни:

- Слушайте внимателно, защото се твори история! Значи, всеки съкратен митничар ще наблюдава работата на несъкратен колега от друга митница, друг съкратен митничар ще наблюдава наблюдаващия, трети съкратен митничар ще наблюдава втория наблюдаващ и така нататък чак до съкратен митничар номер 330, колкото бяха служителите в Свиленград.

Тук изведнъж нещо ме прободе в задните части на сърцето, ококорих се:

- Господин министър, сигурно греша, но... Кой ще наблюдава съкратен митничар номер 330?!

Човекът бе спокоен:

- Никой, защото ако някой го наблюдава, как ще носи той съответните куфарчета при мен?

- Куфарчета ли?! Как куфарчета?! Нали вие... Пък куфарчета?!

- А кой?! Враговете ли? Народните изедници?! Та да имат сили повече да вредят!

Какво да му възразя? Попитах сърцето си, то мълчеше. Върнах се на най-главното:

- А корупцията?!

Министърът на решенията бе спокоен, уверен, непоклатим:

- Ще я преборим! Намерихме окончателно решение! - И добави знаменателно. - На проблема с корупцията у нас като такъв!

Мълчах и попивах думите му. Той продължи:

- Затворихме митницата в Свиленград и край, няма корупция там! Съвсем скоро ще затворим цялата държава и край, няма корупция в България!

Беше крайно, но ми хареса по плашещ начин. Така и казах:

- Това ме плаши, но ми харесва! Тогава обаче ние какво ще правим? Ще идем да наблюдаваме хората в други държави да не се поддават на корупция ли?

Министърът се позасмя:

- Вие пък! Кой ще иска тъкмо ние да го наблюдаваме! - Държавният човек стана сериозен. - Не, тук ще си стоим и ще си я караме както досега.

- А корупцията?! - почти изкряках.

- Тя вече няма да е наша! Няма България, няма корупция в България! А корупцията извън България не е наш проблем!

В този момент прозрях съвършенството. Само едно остана за доизясняване:

- Значи ли това, че няма да има и куфарчета?

Той бе лаконичен:

- Не. Има вечни ценности, знаете, които не можем да загърбим.

Мълком паднах по очи и се изхлузих назад през вратата на кабинета му. Отвън обувките ми ги нямаше, но това съвсем скоро няма да има нищо общо с България.